водосрез

Ами ако сушата не свърши? Идва времето на водосрезите…

  „Водосрез“ на Паоло Бачигалупи е прекрасен пример за прогностична фантастика, която изследва реални проблеми – а именно очакваните в идните десетилетия войни за вода в южните американски щати. Предлагаме ви интервю на автора с Арун Рат от NPR Books.

Какво ще стане, ако съсипващата суша в западната част на САЩ не свърши? Преди няколко години фантастът Паоло Бачигалупи започва да проучва какви ще бъдат последствията.

Б: Язовирите „Пауъл“ и „Мийд“ бяха достигнали най-ниските нива за историята на цялото си съществуване и не се запълваха отново, както се очаква да става. Лас Вегас на практика си „отрязваше“ все по-голямо и по-голямо парче от „Мийд“. Това е проблемът с твърде много хора, които се нуждаят от вода, която е твърде малко. И като фантаст човек просто не може да не се запита: А оттук накъде?

473144530-b89b154d93a08b30c11a85c2472e289a3078e79f-s400-c85

Този въпрос го вдъхновява да напише „Водосрез“ – черноглед, кинематографски трилър, който се развива в разгара на водната война между Лас Вегас и Финикс. Романът проследява съдбите на трима души – „климатична“ бежанка, журналистка и „водосрез“ – таен агент на безмилостната водна царица на Лас Вегас. Представете си го като сблъсък на „Чайнатаун“ с „Лудия Макс“. Книгата е вдъхновена от работата на Бачигалупи като журналист енвиронменталист, понеже осъзнава, че новинарските репортажи със снимки на пресъхващите язовири не събуждат у повечето хора усещането за надвиснала опасност.

Б: Представете си една снимка – ето ви го синьото небе. Ето ви го и красивият, бял пръстен наноси, останал от спадането на нивото на водата. Скалите наоколо са червени. Водата е лазурна. Снимката просто не създава внушение за катастрофа. Работата на писателя е да я сложи на масата и да ви я посочи като къс информация. След което да ви обясни защо именно трябва да виждате отразена в нея чудовищна катастрофа. Причината не е, че нивото на водата е ниско днес. Причината е, че то има определена насока на развитие. И контекстът е видим, само ако ние наистина издълбоко разбираме какво крие потенциалното бъдеще. Щом осъзнаете какво е то – ако поживеете във вътрешността на този свят и насред водния недостиг, ако видите как реагират хората и присъствате на воден бунт, ако попаднете сред климатични бежанци или поживеете в кожата на такъв – внезапно снимката придобива много повече смисъл от „О, ами да, забелязахме, че „Мийд“ е стигнал най-ниското си ниво в историята“. Самата снимка е новинарски инструмент. Доста суховата и относително абстрактна.

И вие рисувате това наистина мрачно, ужасно бъдеще, в което Америка е пълна с водни бежанци – какво ще стане, ако Тексас пресъхне… В книгата хората се опитват да стигнат до по-влажните щати. Според вас целият Северозапад – Вашингтон и Орегон – са се оградили, за да държат жадните навън… 

Б: И да, и не – разбирате ли, така де, това се случва постоянно – хората всъщност не остават неподвижни, ако около тях се случи катастрофа, те отиват някъде другаде, нали така? И това е просто естествен човешки импулс. Естествен човешки импулс обаче е и да се запънат и да заявят: не, не, това е нашият дом. Ние разполагаме с благата и нямаме намерение да ги делим. Така че да, в бъдещето ще има повратна точка, в която – понеже прекомерно много бежанци са излезли на пътя, част подгонени от ураганите и част от високите нива на морето, а някои – заради сушата, – че просто се вижда как всички щати, така да се каже, запретват ръкави да налагат щатските си права със сила. Вижда се и как в същото време едно наистина слабо федерално правителство няма да бъде в състояние да координира усилията или да накара хората да си сътрудничат.

За това се сещам, когато мисля за бъдещето, каквото го представя книгата „Водосрез“. В него липсва разумно планиране и организация. Всъщност в това се корени катастрофата. Сушата и климатичните промени несъмнено са ужасни нещо, но най-важна всъщност е реакцията на хората спрямо тях. А във „Водосрез“ светът е построен с презумпцията, че човечеството не планира и не мисли, а хората не си сътрудничат, което води до твърде неприятно бъдеще. Като цяло това са възгледите ми за всякакви подобни сценарии, така че…

В книгата ви се забелязва обща тенденция с предишните, които също представят варианти на възможното бъдеще. В тях също има екологична катастрофа, енергийна криза, биологично инженерство и намеса в генетиката, и накрая положението се влошава още повече. В творчеството ви човечеството най-често си представя науката като начин да постигне чудесно футуристично бъдеще и посредством технологии да живее безгрижно. Но в крайна сметка хората просто си остават каквито са си и науката не им помага.

Б: Така е. Аз смятам, че науката и технологиите един вид просто подсилват вродените ни качества. Така де, всяка една произволна технология – тя винаги е едновременно полезна и ужасна. Вземете за пример ядрената енергия. Тя ви дава ново оръжие… или пък нещо като „Фукушима“ и надвиснала над главите ни катастрофа. И всичко това ни е наследство, в резултат от липсата на предвидливост, от агресивността и идеализма ни. Понеже с помощта на технологията създаваме всичко наоколо. И, честно казано, винаги съм се интересувал не толкова как разрешаваме първоначалния проблем, а дали предвиждаме каскадата от проблеми, които може да последват. Най-често не го правим. Склонни сме да гледаме много по-надалеч от най-близкия проблем. И поради това не ставаме за истински организатори и не умеем да планираме. Обикновено се задоволяваме с първосигналните решения на проблемите и не мислим нататък.

Печелил сте разнообразни награди – „Хюго“, „Небюла“, „Локус“. Напоследък много се говори за смесването на жанровете и как може да се определи дали дадено произведение е научна фантастика, спекулативна литература или фентъзи. Как бихте определили вие книгата си?

Б: За мен това е интересна тема, понеже въпросът как е обозначено едно произведение изглежда събужда в човешките умове много предварително заложени представи. Ако, да речем, кажа, че тази книга е научна фантастика или аз самият съм фантаст, автоматично едно от нещата, които ще чуете от хората е „О, аз такива неща не чета“. И се налага да обяснявам, че не, тук не летим в космоса, аз всъщност пиша за онази ми ти налудничава суша в Югозапада, където Финикс и Лас Вегас водят водна война и река Колорадо е пресушена до капка. И веднага човекът отсреща кима: „О, да, и тук е ужасна суша!“, без значение къде живее, и започва да се интересува от книгата. Нали разбирате, като кажа „научна фантастика“ и стената се вдига. Но ако заявя, че пиша за сушата, то стената пада, а това е наистина странно. Така де, когато мисля за себе си като за писател, то аз определено се виждам като писател-фантаст. Инструментите на екстраполацията – тези, с които се чертае бъдещето – са научно-фантастичните проблеми. Ето защо, когато стане дума за етикети, готов съм да припиша на книгите си всякакъв жанр, който ще накара човека отсреща да ги прочете. Искам да ги мразят заради самите тях. А не заради представата, че е, да речем, „Барбарела“.

Превод: Елена Павлова