В края на изминалата година на българския книжен пазар се появи една книга с красива синьо-бяла корица и подмамващо заглавие, която сякаш е готова да обещае всичко на читателя си, стига той безпаметно да я заобича.
„Американският любовник“ е сборник с кратки разкази на англичанката Роуз Тримейн, които пленяват със съчетаването на чувственост, безкомпромисност в избора на език и майсторство на перото. Тринайсетте истории са напълно самостоятелни, но могат да бъдат обединени в няколко теми.
Водеща в сборника е идеята за писането като спасение, за авторството като възможност за създаване на преиначена действителност, за писателите, които сами избират края си.
Времето безмилостно притиска човека, но в живота му нищо не се случва, докато не го напише/разкаже или докато Толстой, Дафни дю Морие или Шекспир не нахълтат в него. Те носят любов, беди, въпроси, но с огромна сила отприщват вдъхновение и пориви за живеене.
Животът е една шега, не мислите ли, Таня? Всичко, всичко в живота е шега – всичко, без любовта.
Тримейн ни среща с хора, които решават да се влюбят, за да ни покаже, че стане ли дума за чувства човек всъщност няма право на избор. Млада или отлежала, споделена или излъгана, безнадеждна или отминала, любовта е всичко, което дава смисъл и посока на живота, прави го необикновен.
Героите в „Американският любовник“ често бягат от света, който им се струва прекалено жесток. Избират безопасно място далеч от хората – в спомените си, в самозаблудите или в усамотението на забравени от бога места. Но смъртта е тази, която ги преследва неотлъчно. Дали тя е абсолютният край?
Времето в разказите е безвремие на чувство, което се изпитва в настоящето, но остава своя белег завинаги. То е зимна виелица – всява ужас, но и успокоение, защото, изправен лице в лице с природата човекът научава всичко за себе си.
Историите свършват там, където читателят иска да разбере още и още, така той може да продължи написването, да стане съавтор.
„Американският любовник“ е книга за прошката и любовта, за войната и спасението, за творчеството, вдъхновението и безсмъртието. В нея бушуват бури и тъги, в които проблясват океани на надежди или отчаяние, събирани капка по капка от неизплаканите сълзи на хората, за които разказва.
И ако Чехов вече ни е убедил, че няма абсолютна истина на тази земя, то Тримейн застъпва идеята, че истинската същност на нещата не е тази, която първоначално виждаме.
Виждате ли пушката, която виси на сцената? Там някъде винаги ще има една врата, която се затваря. Чуйте как щраква.
Остави коментар