„Шегата“ (изд. „Colibri“) на Милан Кундера е от книгите, които ми се иска да препиша. Милан Кундера не е човек… тоест, човек е, но на мен ми е трудно да си представя как се достига толкова високо ниво на майсторство на писането – съвършено изграждане на образи и характери, вплитане на отделни истории в целостта на разказа и създаване на вечно послание, неподвластно на силата на времето. Послание, което ще тежи като камбана, отекваща в съзнанието на читателя. А камбанарията ще бъде толкова висока, колкото той може да я построи; ще бъде различна при всеки нов поглед, благодатна на интерпретации, но също и отстранена, и безразлична.
Цялата гениалност на перото на Милан Кундера е събрана в премерен език, който не напряга читателя, и сюжет, който увлича и примамва. Романът не изисква непосилни читателски усилия, но дава много като емоция, идеи, отражение на етапи от развитието на обществото и носи отпечатъка на гениалността. Трудно ми е да си представя, че някой не би разбрал или харесал тази творба на чешкия писател. „Шегата“ не е книга за разбиране, тя е за четене.
„Шегата“ също е роман за системата и за човека в нея, за прекършването на съдбата и късането на връзките с другите. Освен че обезличава, идеологията на режима, призован с благородни намерения, има и абсолютна власт. Власт да греши неограничено, да сочи с пръст и да „вдига ръце“, да назидава, да изисква от човека да загърби човешкото в себе си. Властта-месия очаква от хората да действат и да мислят като програмирани машини, а най-добра е в измислянето и намирането на своите врагове – гнилите плодове, които биха развалили реколтата. Но как никой не помисля, че виното се прави от развален плод?
В абсурдността на тази система тъжното постоянно се надвиква със смешното. И въпреки нея, а може би и заради нея (в знак на съпротива), човекът продължава да реагира и действа като човек, но е обречен да си остане неразбран.
Историята има странното чувство за хумор, а човекът е безсилен да изкупи собствените си шеги.
И изпитвах ужас от това, че родените от грешка неща са също толкова истински, колкото нещата, възникнали по право и необходимост.
Присъдата е печална и неизбежна – хората на днешния ден ще изгубят представа за себе си и тяхната история „ще се умали до няколко схематични значения, лишени от символност“.
[…] и това общество ще бъде забравено, а много преди това ще бъдат забравени неговите грешки, заблуди, неправди…
Ненавистта е временно решение на трагедията на проваления живот, лишен от възможността да се развива по естествения си път. Ненавистта може да дава идентичност и смисъл, може да бъде ориентир. Но героят отново се изгубва, когато времето заличава представата за врага и вината.
Кого/какво да мрази, ако миналото е безразлично, а омразата е адът вътре в него? Има ли място за прошка? Тук по-скоро не става дума за прошка (защото тя не е поискана, а вината е без значение), а за опустошението у човека, останал без дом, неразбран и лишен от глас.
Автор: Цветомира Дукова, AzCheta.com
Остави коментар