Предупреждавам, че са само две актуално тук, но стойностните неща никога не са масови – откриват се бавно, наслаждаваш им се продължително. В края на това лято имам тези грации и ще ти разкажа историята ми с тях, както и тяхната собствена.
Карол Рифка Брънт – Кажи на вълците, че съм си у дома
Беше пролетният панаир на книгата, бързах за среща и случайно видях един от хората, които винаги слушам за препоръка на книга. Трябваше да ми помогне с посоката, която да поема, защото както обикновено, се бях изгубила. Закова се до един щанд и ми каза: „Вземи си тази книга. Ще ти счупи главата.“ Погледнах я смутено, защото точно докато вървяхме, й бях обяснила, че съм си профукала почти всички пари за книги вече. Тя стоеше и ме гледаше настоятелно. В главата ми още кънтят думите: „Тази книга ще ти счупи главата.“
Все не стигах до Кажи на вълците, че съм си у дома и ето, че дойде началото на един мой отпуск. Небрежно я хвърлих в куфара си. На третия ден от отпуската е два през нощта, а аз съм си в къщата на семейството ми, някъде в Гърция и плача на масата в кухнята. 351 страници, които са ми били толкова нужни и които съм пропускала от толкова много време. Главата ми беше счупена, а през пукнатините й влизаше нов живот и смисъл. Ако трябва да посветя на някой това ревю, защото наистина ще е лично, то е на Нея, която ми препоръча не само тази книга, но по един или друг начин и следващата. Това е краткият преглед на запознанството ми с четивото и неговото въздействие върху мен, което е прелюдя към самото съдържание на книгата.
Брънт ни представя семейство, чиито съставни части са крайно противоположни и зависими една от друга, за да функционират пълноценно. Дотук нищо интересно. Започваме със семплия пълнеж сестри, които не се разбират, заети родители, които не се интересуват особено от децата си. Толкова типично, че няма накъде. Новите съставки, които правят произведението необикновено, са персонажът Фин, а след него и Тоби.
Годината е 1986, мястото на събитията варира от семейния дом в Северен Уестчестър с неговите горски площи, и апартаментът на вуйчото Фин в Манхатън. Разказът тече през погледа на малката дъщеря – Джун.
Четиринайсетгодишна странница, абсолютен аутсайдер с особени и гъвкави мисли, които не само се плъзгат по повърхността на живота и смъртта, а се реят във височините и дълбините им. Момиче, което преживява красотата в детайла, което може да чувства свободно и истински, обожава класическа музика и е объркала времето в което живее. Затова често нахлузва старинна рокля върху джинсите и тениската си, обува любимите си ботуши и броди в гората, защото това е най-добрият начин да се озовеш в друго време. Там – в Средновековието на нейните размишления и изживявани в границите на чувствата й се разкриват копнежите към нейния вуйчо.
В зората на появата на заболяването СПИН се оказва, че един от първите пострадали, е Фин. Този магнетичен, възвишен и артистичен художник. Единственият човек, който разбира Джун, грижи се за нея и е нейна връзка с реалния свят. Живец със смъртна присъда. Произведенията му са балсам за душата на всеки творец и критик. Самата книга е олицетворение на неговата последна картина, посветена на Джун и сестра й Грета, която той нарича „Кажи на вълците, че съм си у дома“. Картината разкрива възможността да се вгледаш в дистанцията между хората и да откриеш „негативното пространство“ във вълча муцуна.
Обожавам това как авторката е уловила болката и страховете от това най-близкото ти същество да си отиде необратимо. Да търсиш образа му в другите хора, които срещаш, да го ревнуваш за миговете, които е изживял с тях, а не с теб. Да търсиш последните вдишани от него атоми, да докосваш вещите му и да го обичаш повече от всякога, но не достатъчно колкото любимия му. За Джун е пределно ясно, че този мъж е неин вуйчо, че това, което се върти в главата й никога не може да бъде изречено, невъзможно е да се случи, въпреки че всички виждат това, което изпитва. Сцените на близост няма да предизвикат чувството на низост, а на възвишеност, защото бляновете на неизживяното понякога са по-съществени, красиви и чисти от реално изживяване. Невъзможното е съвършено, защото няма как да се случи.
Брънт прави дисекция изобщо на детските страхове и ги запечатва с толкова нежна искреност, която напомня целувка по челото преди сън. Този вой, който поднася, събужда желанието ти да се запиташ, независимо възрастта, дали си надживял своите собствени страхове, пазени грижливо там дълбоко в тъмнината ти, която е възможно редовете да пропукат, за да опознаеш стаените си тайни по-добре. Това да се пренасяш отвъд очертания ежедневен набор от усещания е значимият ефект, който обогатява читателя и му въздейства, а книгата го постига.
Интересен е паралелът между сестрите, които се различават, но оригинално тук красивата и бляскава Грета има нужда от подкрепата на по-странната и тайнствена Джун. Още по-интригуващ е развоят на отношенията между майката на момичето и нейния брат – вуйчото Фин, с който са били изключително близки, но поради начина му на живот се отдалечават. Срещата с техните отношения напомня сблъсъка лице в лице с човек, с когото сте били най-близки, но изведнъж отношенията ви се чупят и въпреки това, че сте далечни го обичате. Знаете, че може да му се доверите и е неповторим пример за близост в живота ви.
Истинският творец като Фин оставя последната си картина да бъде обогатена от възможностите на всички хора, които страдат, заради наличието на неговата липса в живота. Дефицит разкрит разтърсващо и пълноценно от вкопчването между най-наранените – Джун и Тоби.
Тоби ли? Той за мен е отговорът на всичко. На любовта, ревността, отдадеността и достойнството. До този отговор всеки трябва да достигне сам вглеждайки се в цялостната картина на собствения си прочит. Изключете всички стандарти и приемете, че нестандартното превръща Човешкото в по-човешко в посока…
„Между Рая и Ада“ на Йон Калман Стефансон
След като затворих предходната книга и дълго се вглеждах в корицата ѝ, мълчах и едва сега разбирах завършено смисъла ѝ, имах нужда да се огледам за още нещо истинско.
Между Рая и Ада е една от книгите отново закупена от пролетния панаир. Просто така се получи. Исках да я прочета лятото, защото нейната корица е обсипана с вълни, но още повече се развълнувах, защото прочетох ревюто на момичето, което ми беше препоръчало предходната книга. Понеже текстовете ми винаги имат едно основно, което минахме, а финалът е десерт, този път трябва да предупредя, че десертът ще е все още морски, студен и солен.
Трудно ми е да пиша за този текст, но исках да ги обединя с това заглавие, защото и двете книги имат поглед към смъртта. Близостта с нея понякога ни научава да живеем по-истински. Книгата ни завлича в дълбините на ледените исландски води с точни фрази, които ни разкъсват отвътре, за да се погълнем от тишината. Нашата собствена и смирена тишина.
Не съм вярвала, че в произведение, включващо екипаж на риболовна лодка, ще успее толкова съвършено да резонира с мен. Историята не разказва просто за случващото се между Момчето, което не получава име, останалите персонажи със собствената си съдбовна симпатичност и Бард, а превъплъщава читателя в огромна морска паст изпълнена с поетична унесеност, плаваща по ръбовете на философски заключения, съблазнително носеща се към Изгубения рай на вътрения ни ад.
Стефансон освобождава читателите от тленния капан на физическото им съществуване, защото думите му са поетичен шедьовър, изсичащ корелацията между живот-смърт. Необратимата зависимост между тях, които като сиамски близнаци са вкопчени едни в други и разкъсват плътта си, докато изтичат с времето в собствените си продължения. Всеки може да разкаже какво точно е прочел безвкусно, сухо и с две-три думи, но истинската ценност е, когато успееш да пресъздадеш дори частица от емоцията, която е предизвикала една книга в теб.
Огорчението ми, когато Бард умира, страхопочитанието, когато Момчето решава да поеме своя смел път, за да върне книгата заради, която неговият приятел го няма вече. Любопитството, когато като лента пред мен се разплитаха съдбите на различните хора от градчето. Представях си колко би било вълнуващо да можеше някой да ми разкаже по този начин случаят на хората в околните къщи до мен в този момент…
И когато изтече нашият личен живот, на всеки един от нас Животът отново продължава по своето течение, точно заради това книги за края ни помагат да открием следващото начало и те променят.
Между ада и рая на моето съществуване тези попадения ме промениха по красив начин и знам, че не откривам топлата вода, защото тези четива не са от вчера на пазара и не „парят“, но бях длъжна и имах вътрешната нужда да разкажа за тях.
Докосни ги и те ще те докоснат също.
Остави коментар