Време да се живее, време да се чете… Ремарк

Преди време се бях пошегувала, че „Каквото искате мислете, но аз винаги деля хората на два типа – тези, за които Ерих Мария Ремарк е жена и тези, за които Ерих Мария Ремарк е мъж.“ Ако някой не знае кой е Ремарк, ще има възможността тепърва ще се докосне до творчество, което оказва проницателен ефект върху емоционалната тоналност на всеки човек. След Ремарк не си същия, няма да бъдеш и ще си благодарен за това. Силно отбягвам обобщенията, които са признак на повърхностно мислене, затова нека изясним, че това е подаръчно обръщение, защото преди 118 години, през 1898 година на 22 юни в Северна Германия на този свят се появява Ремарк.

При навършване на своята осемнадесет годишнина е пратен на фронта където е ранен. Тези събития ще се превърнат в извор за шедьоврите, които Ремарк ще създаде след Първата световна война. Романи написани от откровения поглед на душата му, които ще бъдат изгаряни публично от националсоциалистите, ще доведат до отнемането на немското му гражданство и абсолютно изгнание, но от които той никога няма да се откаже.

Живот изпълнен с пътища и бягства от себе си, към себе си – през емиграция в разрушително-романтичен Париж, последван от земята на новите надежди и свобода САЩ. Дестинация, която ще се превърне в официален подслон за връзката му с Марлене Дитрих. Чистата и безгранична любов, която изпитват един към друг никога не им позволява да прекратят интимните си отношения с други хора. Неговата законна съпруга остава холивудската актрисата Полѐт Годар – бивша съпруга на Чарли Чаплин. Финалът на живота му е в Швейцария, която се оказва последния дом на този вечен мъж. Всички тези съдбовни промени и любови градят живот с паметна историчност, част от която е запечатана в живия трепет на книгите му, защото Ремарк никога не забравя кога е точното…

„Време да се живее, време да се мре“

Книгите на Ремарк не се определят, не се разказват, а се изживяват и могат да се опишат само чрез детайлите на усещанията, които са предизвикали.

Казват,  че Ремарк пише антивоенни романи, че изобразява омразата си към унищожението с детайлно вглеждане в действителността  и суровия ѝ вид по време на война. Истината за мен е, че Ремарк търси целта на човечеството и възхвалява живота, защото трябва да се създават велики индивидуалности, а не да се затриват. Целта на човечеството трябва да е човечността и друга не трябва да има.

Сюжетът на Време да се живее, време да се мре ни запраща в динамична атмосфера на Втората световна война. Главният герой Ернст Гребер е млад войник преминал през достатъчно сражения на различни земи, за да различава разложението на живота според спецификите на географското положение, чисто и рационално. След две години на фронта най-накрая получава три седмичен отпуск в родната Германия. Оказва се, че от един фронт попада на друг, а очакванията за познатия дом, който не е засегнат, семейството, което ще го посрещне и спокойствието да се завърне у дома, са заменени с разрушителния захват на войната, която е съсипала всичко до което се е докоснала. Контрастът е отрезвяващ.

Тук Ремарк започва да рисува натуралистичните си картини с абсолютен замах. Обезобразените къщи, неразпознаваемите улици, разпокъсаните мебели били някога уют, покъщнината останала бездомна зяпаща в теб, всички неодушевени предмети, които дишат с гнева на безсилието ти. Дори мъртвите, дори никога несъществували и несрещнати неща привнасят незабравимо въздействие в сцените на безспирно лутане и търсене на място в света, на покой в мислите, на отговори за действията. Едновременно с това героят и реакциите на всички останали персонажи се люшкат безгранично спокойни.

Времето е разтегливо понятие полепващо върху нозете, като мазут със своята краткотрайност. Напомня ти, че животът е като пясъчен часовник, а по време на война този часовник неочаквано се чупи и стойността на човек е колкото на песъчинка. Съществуването ти отлита, полетът ти застива,  но ужасът от стореното се разраства.

Отпускът изтича бързо, затова времето се превръща в количество без мярка. Натъпкваш благата на живота, за да сместиш години в часове, за да си струва, че си още жив. Един от оцелелите хора, които Гребер среща е бившата му съученичка Елизабет Крузе. Това е срещата чрез, която майсторството на Ремарк за описателна любовна лирика в неестествена форма, но възхитителна наситеност се разгръща. Краткотрайната физическа връзка, която остава във времето отвъд границите на телесна близост, се раздвижва и облизва с нежността си раните на безметежният разгром, от който не можеш да спасиш никой.

Всеки от образите разкрива открояваща се представителна извадка на типове индивиди по време на война. Предпазливост, обърканост, морал като симптом на декаданс, вина и неспособност за поправка, търсене и отвоюване на справедливостта – всичко това се крие под покрива на осъзнаването. Осъзнаването, че убиваш по задължение за една загубена кауза, а още хиляди са в твоето положение и накрая ще бъдат убити в руините на собствените си домове под които са затрупани семействата, близките и всичко познато на света, а най-бруталното е, че самият ти си постъпил по този начин с врага, който изобщо не ти е бил враг. Изродените човешки инстинкти и социалната мизерия, която блудства с човешките същества са потопът сред който Гребер и Елизабет се запазват чисти в разумното съждение и невинната обич, способни да сътворят помежду си. А за колко други останали без своя разказвач или останали в сянка заради дадените съответни имена, не знаем, не мислим, не се сещаме?

Тя се приближи до него. Почувства я в ръцете си. Изведнъж тя вече нямаше име и в същото време носеше всички имена на света. За миг го прониза нещо като непоносима ярка светлина и той разбра, че всичко е еднакво – заминаването и връщането, присъствието и отсъствието, животът и смъртта, миналото и бъдещето, и че винаги и навсякъде каменното лице на вечността ще бъде тук и че с нищо не може да бъде премахнато – тогава му се стори, че земята се люлее под краката му. Почувства, че потъва в бездната заедно с нея, която притискаше в обятията си, и че се отпуска с нея и в нея.

Вярвам, че някои от тези незапомнени и неизброими двойки приятели, любовници или любими, които са запазили висотата на човека по време на война, са изживели поне една своя…

„Нощ в Лисабон“

В Нощ в Лисабон двойките са повече, но рано или късно остават наполовина. Трагичното е, че при Ремарк, както и често в реалния живот умират тези, които справедливо трябва да оцелеят, а оцеляват тези, които се изоставят и не знаят точно защо живеят. Имената не са важни, защото се променят по-бързо от настроенията. На показ, както и в други книги е малкият човек със своите слабости. Способен да надскочи себе си, да надмогне робството на слабостите си „малкият човек“, гради възможности да преобърне живота на някой друг с велико дело и добродетел.

Намираме се в пристанищен град, който преглъща деформираните от войната бежанци на нацистка Германия, а параходните му слюнки са последна надежда за оцеляване. Войната е изкопчила целия живец, природни ресурси и единственото богатство е поредния подарен ден обезценен, ако си без редовен паспорт към свободни земи. Сюжетът се разстила в диалозите между емигранти, които срещат плахите си стъпки в тъмнината на нощта на един анонимен кей. Единият гледа с надежда към бъдещето, което другият ще му подари, защото без своята половина сбъдването на мечтата е безсмислена, саможертвата трябва да е цялостна и завършена. Душевните състояния на героите внасят болезнени тласъци със силния си метафоричен заряд. Това е книга, която ще прочетеш за една нощ, но ще обмисляш много други нощи. Ще я затвориш тихо изслушал историите за „емигрантския бяс“, за загубата, трагедията и личната разруха, за изкуството като последен кораб на спокойствието, плаващ по личните опознавателни граници на читателя.

Главният герой при Ремарк винаги е повече от човек. Той е съвкупност от качества, чувства и ситуации. Тук е любовта в своя абсолют, а неин антагонист войната. Двете винаги приключват заедно или поотделно, но възхитителното е, че войната може да бъде победена въпреки жервите, които е взела. Дори не заради любовта, а заради добрините, които може да сториш, когато се освободиш от страха, че единственото, което трябва да следваш е егоизма да оцелееш заедно със злините, които си готов да извършиш, за да го постигнеш.

Черният Обелиск

За десерт съм избрала любимата ми история представена в този класически роман – Черният обелиск. Периодът е след Първата световна война, когато в Германия цари хаос, безредие и хиперинфлация, а в допълнение започват да се разрастват идеите на националсоциализма. Както може да предположите главният герой е млад ветеран от войната наречен Лудвиг Бодмер, но той ще получи и други имена.  Лудвиг е представител на „изгубеното поколение“, което е объркано и живее в още по-сбъркани времена. Установен в малък провинциален град и работещ във фирма за надгробни паметници „Хайнрих Карол & синове“.

Докато в предходните романи на Ремарк темата за любовта и войната владеят, то тук романът се разгръща зряло, мъдро, и със своите иронични завършеци, героите са внушителни и колоритни, но главна роля заема просмукващата се във всичко инфлация и невероятните последици, които може да окаже върху човешкия живот и междучовешките отношения. Повярвайте ми, комбинацията инфлация и продажба на надгробни плочи е гениален похват, за да се представи колко малък е човекът  и колко сразяващо може да е страхопочитанието му към парите, защото пари, които до вчера са били достатъчни, за да бъдеш погребан, днес няма да ти стигнат, за да си купиш храна. Изобретателните до маниакалност техники на служители, за да осигуряват авансови плащания, очертават зловещ човешки профил, който ще остане незабравим в съзнанието ви.

Ремарк никога не забравя любовта, за която никога и не открива щастлив край. Любовната история се разплисва между Лудвиг и една пациенкта от клиника за душевно болни, където той ходи за да свири понеже му трябват пари. Тя се казва Женевиев Терховен, но той среща по-истинската ѝ макар и шизофренична същност – Изабела. От своя страна, в нейно присъствие Лудвиг е заличен и превърнат в Рудолф. Болестта на девойката се превръща във врата, която ще пропусне за миг невинните чувства и ангелско усещане за сходство между двамата. Портретът на болестта като нужна и проявена на точното място, в точното време, която дава шанс на двама души взаимно да опознаят дълбините на някой друг, който самите те не предполагат, че съществува в тях.

Каквото и да предпочетете послевкусът, който оставя Ремарк е усещането, че за момент сме забравили колко кратко живеем на тази планета, колко неща можем и трябва да сторим, колко бихме пропуснали ако не се запознаем с онези, които можем или евентуално ще бъдем извън оптималната среда, в която съществуваме.

Сега е твоето време да живееш и време да четеш… Ремарк.