Списъкът на омразата

Списъкът беше моя идея. 
Не исках никой да умре. 
Не исках да ставам герой. 
Ще ми простите ли някога?

Представете си, че сте искали някой да умре, и това се случи...

Но ако убиецът е момчето, което обичате?

Валъри и Ник са различни - аутсайдери, които не се вписват сред съучениците си. Отхвърлени, без много приятели и близки, с които да споделят, те създават списък на хората, които мразят. Нещата обаче отиват твърде далеч, когато един ден Ник започва да стреля по съучениците си в училищното кафене. Докато се опитва да го спре, Валъри спасява живота на своя съученичка. За някои тя е герой, но за други е съучастник в престъплението, защото Ник е избирал мишените си по техния списък!

Сега, след едно лято на изолация, Вал трябва да събере парчетата от своя свят, който се разпаднал така драматично, да се изправи пред вината си и да се върне в училище, за да завърши гимназия. Преследвана от спомена за момчето, което още обича, и докато лавира в сложните взаимоотношения със семейството си, бившите приятели и момичето, чийто живот е спасила, тя ще трябва да приеме трагедията и своята роля в нея, за да изкупи греха си, да прости сама на себе си, да се помири с миналото и да продължи напред.

Но дали ще успее? И ще има ли кой да застане до нея по този страшен път?

Откъс от книгата

След като не реагирах и при третия звън на часовника, мама заудря с юмрук по вратата в опит да ме изкара от леглото. Като всяка друга сутрин. Но тази не беше като всяка друга. Тази сутрин трябваше да стана и да продължа живота си напред. С майките е така, старите навици умират трудно – ако алармата не върши работа, започваш да удряш по вратата и да крещиш, независимо дали сутринта е като всяка друга, или не.

Но освен думкането, тя заговори с онзи плашещо треперещ глас, който щеше да ме стряска често през следващите дни. Онзи, който издаваше, че не може да реши дали просто си има работа с едно трудно дете, или нещата са по-сериозни и трябва веднага да се обади на 911.

– Валъри! – продължи да умолява тя. – Трябва да ставаш. Училището направи голям жест, като те върна обратно. Не се издънвай още от първия ден.

Сякаш умирах от радост, че отново ще отида на училище и ще вляза в онази обитавана от духове сграда. И в Парламента, където миналия втори май светът, какъвто го познавах, се разби на парчета. Сякаш не сънувах всяка нощ свързани с него кошмари и не се събуждах плувнала в сълзи и пот, и не си отдъхвах чак когато осъзнавах, че съм в стаята си и в безопасност.

Даскалите в училище дълго не можеха да решат дали съм герой, или престъпница. Не можех да ги виня за това. Самата аз не бях наясно по въпроса. Дали бях от лошите, задействали план да избият половината училище, или героинята, жертвала себе си, за да сложи край на убийствата? Имаше дни, когато бях и двете. В други не бях нито едното, нито другото. Нещата бяха толкова сложни!

В началото на лятото училищното ръководство се опита да организира празненство в моя чест и да ме направи местен герой, което беше пълна лудост, защото не съм имала никакво намерение да ставам спасител на деца- та. Дори не мислех, когато се хвърлих между Джесика и Ник. Най-малко пък съм си казала: „Ето възможност да спася момичето, което ми се подиграва нон-стоп още от първи курс и ме нарича „Сестра Смърт“. При това, като жертвам собствения си живот. По всички показатели постъпката беше героична, само че в моя случай… никой не беше напълно сигурен.

Отказах да отида на празненството. Заявих пред мама, че кракът ме боли и предпочитам да си лежа, освен това идеята беше ужасно тъпа. „Само едно училище може да измисли подобна глупост” – ѝ казах. И не бих отишла, дори и да ми платят.

Но истината беше, че се изплаших. Страхувах се да се изправя пред онези деца. Страхувах се, че вярват на всичко, изписано във вестниците и казано по телевизията за мен, че ме мислят за убийца. Ужасявах се, че щях да прочета в очите им: „Трябваше да се самоубиеш, като него“, макар че сигурно нямаше да си позволят да го кажат на глас. Или да ме обявят за смела и самоотвержена, от което щях да се почувствам още по-зле, като се има предвид, че моето гадже изби онези деца, и подозирах, че може аз да съм го накарала да си мисли, че го искам. Всъщност аз бях идиотката, която нямаше и грам представа, че момчето, което обичаше, ще изпозастреля толкова хора, въпреки че ми го повтаряше всеки ден. Но щом си отворех устата да споделя с мама, отвътре излизаше единствено: „Ужасно тъпо. Не бих отишла, дори и да ми платят“. Явно, старите навици умираха последни за всички, не само за майките.