Колекция „Духовна и философска проза“ (Преходът Бардо + Едно лято с Монтен)

Колекцията включва две заглавия, които изследват съкровените общочовешки въпроси за живота, любовта и смъртта

Преходът Бардо

Книгата е увлекателна интерпретация на "Тибетска книга на мъртвите", един от най-ценените и с най-могъщо влияние духовни текстове. Романът на Портие изследва съкровените общочовешки въпроси: за живота, любовта и смъртта...

Ан и Евън са на почивката, за която винаги са мечтали - да пътуват из необятната гръд на Хималаите, когато ужасна злополука става причина да поемат по съвсем друг път. Оттук нататък повествованието става история на приемането, на катарзиса, когато умовете се отварят за вероятността животът, който познаваме, да не е единственият, а смъртта да не е едничкият само край.

Събуждайки спомена за класически творби като Алхимикът и Джонатан Ливингстън Чайката, повествованието е изключително възвисяващо и обогатяващо и преобразява начина, по който гледаме на света - но и по който възприемаме себе си в него.

♦  ♦  ♦

Писател и кинаджия Брюно Портие работи 12 години в Азия и създава документални филми, преди да се върне във Франция, за да защити докторска степен по социална антропология. Сега съчетава работата си като режисьор на документални филми с писането на сценарии за пълнометражни филми и на статии по антропология.

Едно лято с Монтен

Житейската етика, която Монтен издига в своя цел, е и естетика, изкуство да се живее красиво. Улавянето на момента става начин да си в света - скромен, естествен, просто и напълно човешки. На мен ми допада приветственият надпис, с който атиняните са посрещнали Помпей в техния град:

"Дотолкова до Бог се приближаваш,
доколкото че си човек признаваш."

Абсолютно и почти божествено е умението да проявиш себе си в своята природна същност. Ние се стремим да бъдем нещо друго, не желаейки да вникнем в себе си, и излизаме извън собствените си граници, без да знаем на какво всъщност сме способни. Няма защо да се качваме на кокили, защото и на кокили трябва да ходим със собствените си крака.

Даже и на най-високите земни тронове седим на собствения си задник. Най-прекрасен според мен е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разума - но без каквито и да е чудеса и необичайности.

Последните думи от "Опити" приемат живота такъв, какъвто ни е даден, каквото и да ни поднася той, същия за всички, за великите и за скромните - понеже пред смъртта всички сме равни. Монтен намира в какво да упрекне дори своя най-голям герой - Сократ - заради това, че е искал да се измъкне от своята човешка природа, имайки си демон, който го теглел за ръкава като ангел хранител.

Докато той, Монтен, е голият човек, подчинен на природата, съгласен със своята участ, сиреч наш брат.