Мачтите в края на улицата

Мачтите в края на улицата е разказ в текст и снимки за пътуването на журналиста и фотограф Иван Бакалов 5500 км с кола из САЩ, за Лас Вегас, Ню Йорк, Сан Франциско и др.
По любопитен начин са описани Америка и американците, техните обичаи, коли, храни, напитки, домове, сексклубове. Отделено е място и на българските емигранти в САЩ и на отношението на българите към американците.

♦  ♦  ♦

Иван Бакалов е журналист, редактор на електронното издание e-vestnik.bg. През последните 20 години е работил и е бил автор в изданията „Сега”, „24 часа”, „Новинар”, „Труд”, „Стандарт”, „Ретро”, „Тема”, „Плейбой”, „BIOGRAPH” и др. Автор е на публицистичните книги  Заговорите против Живков, в която предава разказите на членове на политбюро, участвали в свалянето на Живков, също и на хора, които са лежали в затвора заради него, като ген. Цвятко Анев и т. нар. „Врачански атентатор”, и на В сянката на Борисов. 

Откъс от книгата: 

И защо ще го правиш?”, попита мой приятел, като му казах, че ще пътувам с кола из Америка – на зиг-заг от Лас Вегас до Ню Йорк. Въпросът леко ме ядоса. Сякаш ме смяташе за луд.
Честно казано, не можах да отговоря смислено. Как защо?
Винаги съм искал. Когато мои приятели там ме поканиха за това пътешествие, се съгласих без да се замислям. Преди 4-5 години братовчед ми Иво се премести от университета в Санта Барбара, където работеше, в университета “Йейл” на другия край на Щатите. Покани ме да пътуваме с кола от Западния бряг до Източния, ама тогава не стана. Затова сега приех поканата с идеята, че повече едва ли ще имам такъв случай. Представям си как се смеят много българи, които живеят в Америка - тоя пък, тръгнал да пътува като гламав през Щатите. Е, всеки с лудостта си.

Меракът за пътуване не минава с възрастта, поне в моя случай. Хората, също като птиците, имат някакъв порив за миграция, поне веднъж годишно. Но той най-често остава потиснат, ти седиш и работиш едно и също, година след година, а желанието ти да тръгнеш те боде отвътре… Като малък гледах наесен домашните патки на село как се събираха на ята, крякаха, викаха, после прелитаха над къщите от единия баир до другия и с това миграцията им се изчерпваше, прибираха се по дворовете да ги нахранят. А щъркелите и дивите патки мълчаливо и без крякане се събираха на ята и политаха хиляди километри.

Като малък лятно време, естествено, ме пращаха на село, в Троянско. Имаше един дядо, роднина, със странно име - Дуди, веселяк, шегаджия. Живял 15 години в Америка, върнал се тук да се ожени за българка и да я отведе с него. Оженил се, но тя казала – не ща да ходя в Америка. Дядото останал. Сякаш му беше тъжно, макар че не спираше да се шегува. Разпитвах го, показвах му някаква книга със снимки от Америка, питах го ходил ли е тук, там. Беше обиколил всички щати, без Хаваите и още два, не помня кои. Работил какво ли не – строил жп линии, работил дори в Аляска, където отишли с още един при някаква поредна вълна на Златната треска. Злато не намерили, но намерили добра работа, високоплатена.
Дядото имаше албум със снимки от Америка, на повечето от тях - с костюм, бомбе… А на село всекидневните му дрехи бяха един протрит дочен панталон и нещо като ватенка, една такава зелена, соц-модел. Така си и умря в каручката на една ливада край село, преди да дочака да стана журналист и да го разпитам да си разкаже живота в Щатите.
Заминал с емигрантската вълна в началото на века, с още неколцина от Троянско – по на 17-18 години, не ходили войници. Хитрината била да тръгнеш уж като градинар за сезонна работа в Будапеща, а оттам – за Франция и на кораб за Америка. Дядо ми обаче го спрели на границата в Свищов – номерът с градинарството не минал, взели го войник и минал през Първата световна и Войнишкото въстание. А дядо Дуди успял. И се върнал след 15 години…
Та покрай този дядо като дете ми се е забила някаква мечта да обиколя като него Щатите. Тогава бяхме зад Желязната завеса. Америка беше забранен плод…
Като малък прочетох “Пътешествия с Чарли – в търсене на Америка” на Стайнбек. Хубаво старо издание с твърди корици, превод на Кръстан Дянков, с графична илюстрация на Стайнбековия “Росинант” - камиончето-каравана, което писателят си поръчал, за да пропътува с него Америка.
Сега я препрочетох. Боже, какво ли съм разбрал навремето от нея…
Тогава, мисля, се чувствах като домашна патка, която не може да полети надалеч. Такова беше времето…
Сега имам десетгодишна американска виза и мога да полетя натам когато поискам… стига да не са много скъпи самолетните билет. Емигрантстването в Щатите май ми се размина. Преди години, когато бях там за пръв път, изненадващо получих дискретна покана да преподавам в тамошен университет. Не бях много добре с английския, но за 6-7 месеца щях да се оправя. Само че тук се бях захванал да издавам списание “Менте & оригинали”, точно бяха излезли първите два броя. После съм съжалявал понякога. Но никога не е късно. Познавам един българин, емигрирал в щатите на 48 години, ерген. Сега, след 18 години там, изплаща къща и се кани като се пенсионира да се прибере в България. Мнозина българи се канят като него, но децата им вече са американци и тях порив за обратна миграция не ги мъчи…
Желязната завеса падна и САЩ се напълни с българи. Всеки втори има роднина, приятел, син, дъщеря в Щатите.
Затова разказвам моите пътешествия из Америка, за да види читателят през моите очи тази вече толкова българска страна…
Следващите страници са скици от моите пътешествия, в които нямам претенцията да разкривам някакви дълбоки истини за Америка. Някои части бяха писани набързо вечер, след дълго пътуване, други – пред прозорец с изглед към Ийст Ривър и Манхатън, а част от тях - в България, след завръщането.
Много българи в Америка имат претенцията Щатите да са им ясни, щом живеят там от 3, 5 или 15 години. Един приятел, който живее в Питсбърг от 18 години, преди време каза, че когато дошъл за пръв път в Америка две неща му направили впечатление – светофарите светят по-ярко, отколкото в София и когато попиташ американец нещо, а той не знае, ти отговаря “не знам”. Докато българинът винаги се старае да ти отговори и да ти обясни, дори да не знае. Затова не се съмнявам, че у нас знаят всичко за Америка. А който българин е поживял там – хептен.
Аз обаче не знам. Само разказвам какво съм видял. Някои веднага ще почнат да спорят, че това е така, а не иначе. Затова да поясня – всеки вижда света със собствените си очи, не като другия. Дори двама души да пътуват по едни и същи места, след това се оказва, че всеки е видял различни неща. Нека онези, които мислят, че знаят истината за Америка, да запазят спокойствие. Сигурно са прави.