Мое дясно

На 10 ноември 1989 година историята авансира десните хора в Блъгария, и въпреки това - или може би точно заради това - те вероятно са най-разочаровани от последвалите промени. Защото преходът, както и да го оценяваме, е движение надясно, което обаче все не ни води натам. Опира в носталгичните вълни и реставрационни процеси, в олевяването на редуващите се кризи и криминогенни капитали, в ДС сценарии и църковни разколи, в геополитически съпротиви и противоречиво политическо представителство. У нас продължава да е много по-лесно да си десен вкъщи, отколкото в публичния свят.

Политически есета, статии и малко на брой интервюта, публикувани през последните 20 години. Авторът проследява раждането на дясното в България, стратегиите на публичното му лансиране, идейните, партийните и биографичните му легитимации, сблъсъците с опонентите му, кризите, които преживява.

Книгата е структурирана като хроника на политическото време, в която се открояват отделни тематични ядра: изборите, досиетата на ДС, антикомунистическият разказ... Участва със заявена позиция и аргументи в големите дебати на прехода, но се пази от тежки теоретични конструкции и специализирана терминология. Стилът й е по-скоро занимателен с литературни препратки, метафорични акценти и парадоксални обрати. Той заедно с темата й я адресира към всеки читател, който живее или се интересува какво става в България след падането на комунизма.