Английски пасажери

През 1857 г., когато английските митничари са на косъм да разкрият и конфискуват незаконния товар на капитан Илям Куилян Кюли и неговата банда контрабандисти на ром от остров Ман, той е принуден да предложи кораба си за превоз на пасажери.

Единствените желаещи са двама ексцентрични англичани, предприели пътуване до другата страна на земното кълбо. Преподобният Джефри Уилсън вярва, че Райската градина се намира на остров Тасмания. Неговият спътник д-р Томас Потър разработва зловеща теза за човешките раси, за която преподобният не знае.

Междувременно абориген от Тасмания на име Пийвей разказва за борбата на своя народ срещу нашествието на англичаните като историята му започва през 1824 г., стига до настоящето с пристигането на английските пасажери през 1857 г. и продължава в бъдещето до 1870 г.

Разказан от над двадесет различни герои и изпълнен с хаплив хумор, романът "Английски пасажери" съчетава остроумие, приключение и исторически детайл в един завладяващ разказ.

♦  ♦  ♦

Матю Нийл (р. 1960) завършва история в Magdalen College, Оксфорд. Прекарва една година в Япония, днес живее в Италия. С романа си Английски пасажери престижната литературна награда Whitbread Book Award през 2000 г. и е номиниран за Booker Prize, кактои за австралийската Miles Franklin Award.

Откъс от книгата

Глава първа

Капитан Илям Куилян Кюли, юни 1857 г.

Да речем човек получи куршум в черепа във война, подхваната от друг, та къде ще е началото на тая история? Ще кажете, това е лесно. Този кратък миг води началото си от деня, в който нашият герой е тръгнал на бой с маршова стъпка заедно със своите нови другари войници, все умници, хилещи се и махащи с ръце на момичетата.

Но така ли е наистина? Защо да не е моментът, когато той за първи път взема кралския шилинг[1], ченето му зейнало като на настъпена жаба, докато слуша примамливите обещания на сержанта? А какво ще кажете за ясната слънчева утрин, когато тъкмо е станал на шест и вижда по селската улица войници, които крачат свирепо дрънкващи с оръжия? Но като се замисля, защо да не се върнем направо към началото, към онази дълга тиха нощ, когато се ражда малко бебе, ококорено и чисто, с крехки, мънички ръчички?

Ръчички, за които никога не би ти и минало през ум, че един ден ще пораснат достатъчно здрави да вдигнат дълга тежка пушка и да пуснат куршум през мозъка на клетото ни мъртво приятелче.

Ако трябва да избера начало за всички тия любопитни нещица, които ми се случваха напоследък, ами вероятно бих избрал оная сутрин, когато се отдалечавахме в северна посока от едно дискретно френско пристанище, където тютюнът и брендито бяха направо евтиния. Не че в оня момент нещата ми изглеждаха като начало, а по-скоро като край, или поне аз така се надявах.

Вятърът беше постоянен, корабът се държеше добре и докато вършехме работата си, мога да кажа, че всеки на борда си прекарваше времето чудесно, унесен в мечти за пари, дето още не беше получил и удоволствията, които може да си купи с тях. Някои щяха да ги изръсят по-бързо и от пикня през борда, представяйки си юнашки запой, а след това вероятно и услугите на някоя намусена кръчмарска повлекана.

Неколцина навярно си представяха как похарчват всяко пени за палто и ботуши, та да шашнат град Пийл с мода за ден-два. Други, по-разсъдливи, сигурно виждаха как парите потъват в наеми платени и съпруги умирени.

А Илям Кюли?

Докато „Искреност“ подскачаше и се люшкаше върху вълните, аз си представях Касъл стрийт в съботна сутрин - пълна с народ, който щъка нагоре-надолу и всеки оглежда всички останали, Ийлисад върви до мен в красива нова рокля, двамата сме вирнали глави като господари и никой не казва: „Гледай, ей ги Кюли - едно време родът им беше голяма работа.“

Или пък си представях моя прадядо Хуан, известен като Големия Кюли заради това, че е единственият Кюли, дето някога е направил пари, вместо да ги губи. Ето го, ясен като ден, навежда се от небесата с телескоп и вика с глас по-висок и от гръмотевица: „Я го погледнете него, Илям Куилян, моя собствен правнук. Ей ви един кадърен човек.“

После внезапно мечтанията ни бяха прекъснати. Том Тиър викаше от върха на мачтата, където беше на вахта.

– Платно. Платно на северозапад.

Не че някой обърна особено внимание на вика му тогава. Английският канал не е най-спокойното късче океан, тъй че няма причина за тревога в това да откриеш, че и друг кораб пълзи по пътя си. Момчетата не спряха да мият палубата, докато помощник-капитанът Брю и аз продължихме да стоим на квартердека, за да сме сигурни, че няма да се разсейват.

Но вие трябва да узнаете малко повече за „Искреност“, тъй като, ако някога е имало чудо, цялото изработено от дърво, то това беше тя. Истина ви казвам, едва ли бихте могли да си

представите кораб, който да изглежда по-нормално на външен вид. Признавам, че беше малко старичка – носът ѝ закръглен и тъп и доста старомоден, а квартердекът твърде висок за модните вкусове – но във всяко друго отношение си беше обикновена като морска вода.

Бих се обзаложил, че може цял ден да се разхождате из нея и пак да не схванете нищо. Освен, и там е работата, ако нямате око за мерките на нещата. Или ако по случайност не погледнете над вътрешната рамка на вратата за килера с провизиите. Ама това едва ли е възможно.