Емигрант

Родината е тук, а аз съм някъде там. Далече. И като много други емигранти не знам правилния път. Не го знам, но обичам. Обичам тази чудна земя и този отруден и добър народ. Моят народ. Единственият! 
Мартин Ралчевски

Това високо и силно момче, този мой брат и приятел пише както винаги! Така си казах, когато прочетох „Емигрант“. Обезоръжаващо честно! Обикновено и мъдро.

Скромната му – силна и естествена като въздух или като камък правдивост предизвиква нещо като смут. Всяка суетна душа се смущава от свещената простота и от ясната като ден истина. Моята душа се стреми именно към такава простота, но все се отклонява в проклетата и усложнена високомерна суета. И изведнъж, след запомнящите се пет романа на Мартин Ралчевски, се появяват и тези разкази. Да ми напомнят, че самомнението и усложнените пози и интелектуалниченето са просто панделки по гушата на глупостта!

Марти, Марти – ще ми се да му кажа в такъв миг, – благодаря ти, приятелю, че с мъдрите си християнски разкази, проникновени и категорични – ти ме връщаш в света, в който се диша леко. Диша се леко в твоя свят, защото знаем кое е зло и кое – добро. И като знаем това – държим се за доброто! Доброто е наш баща и ние се държим за полите на палтото му. Бог е това. Браво Марти, искам да ти кажа, че да обърнеш гръб на суетата се изисква най-добрата смелост на света! И ти си го направил с тази книга! 
Калин Терзийски

Откъс от книгата

Скъпи читателю,

Винаги ме е привличала една дребна отметка на кориците на книгите: „По действителен случай“.

При съставянето на този сборник се ръководех от същия принцип. Защото истинските истории почти винаги докосват душата: преживяваме ги, замисляме се над тях и те понякога преобръщат живота ни.

Живеем в най-динамичното време от досегашната човешка история и затова днес, повече отвсякога, възникват много сериозни въпроси, на които няма еднозначен отговор. В сборника са поставени доста подобни въпроси. Те отекват задълго в мнозина, защото на тях не можем и лесно да отговорим. Но всички те ни насочват към най-големия проблем на днешния човек, а той сякаш е, че се страхуваме да спрем. Страхуваме се да се огледаме, да се замислим, да погледнем в себе си. Не желаем да си признаем, че целите в живота ни се свеждат предимно до преходните неща като задоволяване на удоволствия и материални потребности, правене на кариера, завършване на университет, научаване на чужд език, купуване на дом, обезпечаване на наследниците ни и т.н. Докато гоним тези цели, се оказваме твърде заети, за да надникнем в душата си, да поговорим със себе си. Оставяме се да ни носи течението на живота и колкото и да не ни се вярва, често сами се обричаме на това. Понякога, осъзнали безпътицата си, се стряскаме, но дори и тогава трудно намираме сили да спрем, за да погледнем встрани от утъпкания път.

На изключенията от това правило посвещавам този сборник.

Разказите в него са тридесет. Изрично съм посочил кои са по действителни събития. Имената на повечето герои умишлено са променени.

Мартин Ралчевски

4 май 2014 г.

Екситър

Англия

ГЕРОЙ

(по действителен случай)

Пламен се роди през студения декември на 1979 във Враца. Израсна обаче в Стара Загора. Беше живо и будно момче. Тичаше по прашните улици на един от панелните комплекси в града и мечтаеше за подвизи и приключения. Годините бяха тежки. Родителите му трудно свързваха двата края и понякога бяха угрижени. Това смущаваше Пламен и тогава той ги гледаше тъжно с големите си, невинни очи. Скоро обаче забравяше за това и пак поемаше, яхнал пръчка или седнал на лагерната си количка, по градските улици. Бъдещето му носеше куп неизвестни, но той нямаше как да знае това.

Беше около десетгодишен, когато във въздуха замириса на промяна. Като на шега, една вечер съобщиха по телевизията, че първият човек в държавата подава оставка. В очите на родителите му се появи блясък. Този блясък се появи тогава в очите на милиони българи.

Следващите години бяха динамични и емоционални. Трудностите се увеличиха, но заради заряда от станалите промени се изнизваха някак неусетно. Настъпи краят на века. Забраненият западен свят беше вече достъпен. Хората повярваха, че щастието е реално. Десетки хиляди се редяха пред посолствата за визи. Самолетите с емигранти започнаха да излитат.

Една зимна вечер, връщайки се от работа, изтощена от умора, Антоанета – майката на Пламен – седна пред тихо работещия телевизор и заяви, че вече не издържа.

„Животът е твърде кратък, за да го изживее човек в недоимък и стрес“, разсъждаваше тя.

Бащата на Пламен я подкрепи. И така, от дума на дума, стигнаха до кардинално решение: да емигрират. Антоанета обаче бе премислила всичко предварително. Тя планираше да започне собствен бизнес. Имаше опит в прането, гладенето и химическото чистене. Мъжът є умееше да поправя автомобили. Пламен междувременно бе завършил техникума по електротехника в града и вече имаше занаят. Имаше си и годеница.

Нещата сякаш се подреждаха естествено.

През пролетта на 2005 година багажът бе събран и семейството отлетя за Англия да търси така жадувания по-добър живот. С тях замина и Ваня – годеницата на Пламен. Тя бе красавица, с интелигентно излъчване и добро сърце.

Скоро находчивостта на Антоанета даде очаквания резултат. Тя отвори пералня и бизнесът бързо потръгна. Само месец по-късно нещата се подредиха и за останалите. Пламен бе нает за електротехник в добра английска компания. Баща му постъпи като работник в автомонтьорски цех. А Ваня – като продавачка в магазин за дрехи.

Годините се занизаха безгрижно.

Животът бе труден, но им се усмихваше ласкаво.

Неусетно Пламен бе навършил тридесет и една. Като грижовна майка Антоанета започна да го подканя, че е време да се задоми. Пламен така или иначе вече бе узрял за решението и не му трябваше смелост, за да поиска ръката на Ваня. Любовта между тях бе преминала през добро и лошо. Те се познаваха отдавна и се обичаха чисто и истински.

В навечерието на Коледа на 2011 година двамата решиха да сключат брак идното лято.

Новата 2012 година настъпи и те символично започнаха да броят дните до тържествения момент. Междувременно си намериха самостоятелна квартира, в близост до къщата на родителите на Пламен, и се отделиха.

Новото начало бе положено.

Беше събота, 19 май, и двамата отидоха до Лондон, за да изберат сватбена рокля за Ваня. Спряха се на леко натруфена в долната част, но изчистена от талията нагоре рокля с нежни дантели и цвят – слонова кост. Пламен не бе планирал да купува за себе си костюм, но продавачката го убеди. Избраха стилен жакард. И така, този ден портфейлът им олекна с над четиристотин паунда, но пък дрехите си заслужаваха.

В сряда сутринта, 23 май, поръчаха пръстените и след кратко обсъждане запазиха и дата за ритуала – 1 юли.

В четвъртък вечерта на Пламен му се наложи да остане до късно на работа. Прибра се след полунощ. Къщата бе тъмна. Ваня спеше. Той влезе тихо. Взе си душ. После се облече, без да вдига шум, и седна на дивана във всекидневната. Докато чакаше да изсъхне косата му, защото не искаше да включва сешоара, незнайно защо и откъде в главата му нахлуха странни мисли. Дали ще имат деца. Здрави ли ще са те. Дали ще ги види пораснали и т.н.

Заспа неспокоен и на няколко пъти се събуждаше без видима причина.

На другия ден се чувстваше леко уморен и през целия ден си представяше как ще се прибере и ще си почине. Обикновено в петък вечер излизаха на бар, но този път той спомена за неразположението си и решиха да останат вкъщи.