Хем съм сам, хем няма никой

Хем съм сам, хем няма никой е третата и последна книга на режисьора Рангел Вълчанов. Една сбирка от боклуци, любов и смешки в съзвучие с шарения облик на съвременността и забързаното днешно ежедневие.

Времето в което живеем много се напряга, бе, уважаеми! Бърза за някъде! За къде бързате, бе, ало?! Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от чувството за малоценност, нищожност, се фукате и търсите алиби да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали веднъж в тази епоха, ще трябва да изгълтате всички жаби, змии, гущери... и всички лайна..., преди да вземете последният влак. Разбирате, макар и късно, че лошотията е толкова голяма, че сме осъдени на всичко отгоре и да раждаме, да продължаваме рода си, да възпитаваме себе си и децата си на номерата спретнати от това всемогъщо ВРЕМЕ. 

Рангел Вълчанов

♦  ♦  ♦

Рангел Вълчанов е режисьор и сценарист на някои от най-запомнящите се и прекрасни филми в българското кино. Освен че е фин визуалист и майстор на кинообраза, режисьорът борави изключително умело със словото, създавайки плътни, наситени образи, изградени с топлота и специфично чувство за хумор - запазената марка на Рангел Вълчанов.
Завършил е театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1953). Работи в СИФ "Бояна" от 1952 като асистент-режисьор и режисьор. Член е на Европейската филмова академия и народен артист. Сред най-известните му ленти от този период са "На Малкия остров", "Инспекторът и нощта", "Вълчицата". От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема "Лице под маска" и "Шанс". После отново в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в "Следователят и гората", "Лачените обувки на незнайния войн", "За къде пътувате?", "А сега накъде?". 20 години по-късно е заснето и продължението "А днес накъде?". 

Откъс от книгата: 

ПРЕДГОВОРА 
(като такъв)

Хубавото му на Предговора, или предисловието, е, че той те освобождава от задължението да изричаш нещо цялостно и завършено. Подскачаш по листа с обещания, скоби, и понеже формата и жанрът на това неясно животно Предговор те набутват в задължението да изпълниш дадените обещания, по­триваш доволно ръчички и си драскаш. Предговорът закриля бездарните глупости, стига да са изречени от сърце. Аз лично съм прочел много повече предговори, отколкото самите им книги. От предговора бързичко разбираш какво се кани да ни разкаже авторът, неговия стил и горе-долу се ориентираш дали заслужава да си губиш времето по-натам. Срещал съм какви ли не предговори - дълги, напоителни, със скоби, цитати. Така или иначе от навика да четеш правилно предговори си изработваш безпогрешно мнение за бъдещите непрочетени страници, за да може после в снобски разговори, конференции, форуми, конгреси спокойно и научно да си кажеш мнението по въпросната книга и никой не може да те хване, че не си я чел. Така че да живее предговорът! Хем четеш малко, а научаваш достатъчно. Пред­говор - глаголно съществително, състои се от две думии - преди и говор, макар че уж е преди, а пак се говори, по- правилно е да се каже предговор и следговор.

*МОЯТ ГНЕВЕН ПРЕДГОВОР 
(Към онези двеста страници, които никога не съм написал и няма да напиша!!!)

„Предговорът" с моите ненаписани псувни от не знам колко страници се роди през октомври в пет и половина сутринта. Бях с премръзнало сърце и пресъхнали очи.

След един ден ще се навършат осемдесет и четири години предговори и само предговори. Дали не е знак, че мога да на­драскам там още нещо към псувните, още нещо... от немай- къде... Нещо да надраскам?

С какво безразличие и отврат се отнасям към свещените занимания, с невнимание към белия лист. Боже, колко книги не дочетох! Спрях на дванадесета страница на Дикенс и умно успях да не я дочета. Записах на магнетофон думите и гласовете на мама и татко в последните няколко месеца преди да починат. Защо ги записах? Оттогава четири години минаха и колкото и пъти да се канех да чуя записаните им гласове, все отлагах! Дикенс и гласовете на мама и татко ще си останат затворени зад стената на моя страх, срам, себепрощаваща подлост! Да, да, ние, които сме изпълени с обич към себе си, и после от жа­лост... знам ли вече от какво, сме и подли. Подли затова, че винаги намираме топли думи за себе си и топлим и отглеждаме своята подлост.

Скъпи мръсници! Някой да е казал за себе си: „Да, аз съм мръсникът. Аз, подлецът човек, ви казвам..." Всички са идиоти, всеки, който отвори гадната си уста, говори с бисерно езерни очи и колко той е добър, как той... колко той... и останалите са говна! Нали всеки творец твърди, че е чист и божествен. Кой ни крои тез номера? Кой е лошият, щом всички са добри. А това, че сме потънали до гуша в безобразия! Мръсници, наричащи себе си светци! Аха, ще кажете за мен. Виж го ти, мъченика, бърза да си признае безобразията, шикалкави, търси дума да се измъкне от нас и да стане праведен. Това е още по- тежко и ужасно. Да, така е, скъпи, мили мръсници.

*СМИРЕНИЯТ МИ ПРЕДГОВОР 

Природата е решила хората да се раждат по различно време, едни по-рано, други по-късно и никой не е виновен за тези разлики.

Важно е да уважиш, да осъзнаеш, че ти, роденият по-рано, ще си отидеш по-рано, но за награда ще имаш повече опит и мъдрост от родения по-късно. Това предимство отваря дума за мъдростта, която ни спохожда някъде към края, в напреднала възраст, но за това предимство е платен висок данък, за да се из­плати и оцени и от по-късно родените. Годините - натрупаните - ни учат да чистим съвестта си, да ставаме по-смирени, по-бла­городни, по-всеопрощаващи, докато спрем до финалната граница, за да открием своята суетна преходност!!!!

Справедливо родените по-рано кротко ни предупреждават, че светът не е от вчера и няма да свърши с нас, въпросът е ние да свършим преди него с нашата глупост и незрялост. С тези известни положения се мъча да намеря някакво спокойствие и обяснения за некрасивите скандали, в които попадаме с нашето противно тяло и разбишкана душа. Често без вина виновни. В цялата жизнена кръстословица да запазим добрия вкус и приличие в личния и в обществения живот и много, много важно - то задължително украсява човека и го издига в по- висок ранг. Тук се появява възпитанието - религиозно, профе­сионално, политическо и каквото още там е необходимо, за да се завърши човешкият портрет. В този порядък стои нелеката задача да не забравяме, че сме грешни и несъвършени, и да сме готови да си го признаем, ако искаме да яхнем своя егоцентризъм, да го хванем за гушата. Това е печелившият ход!

С тези общи разсъждения се опитвам да видя положението в което изпаднах, както аз, така и ти - дередже, което не приляга на хора, които смятат, че са духовни.

* Да превърнем в изсъхнали пеперуди страстнодиханни чувства.