Холографската вселена

Изключително съдържателна и интересна книга, каквито твърде рядко се срещат.

Десет години след публикуването й нейните възторжени почитатели и яростни отрицатели продължават ожесточено да спорят - във всеки случай не е оставила никого равнодушен. Защото предлага нови възможни решения на най-големите загадки на човешкия живот и хипотези, които са по-разтърсващи, отколкото дори най-драматичните сцени в романите на Достоевски. Те не биха имали тази значимост, ако зад тях не стоеше авторитетът на двама изключително уважавани учени, създали холографската идея - физикът от Лондонския университет Дейвид Бом и неврофизиологът от Станфордския университет Карл Прибрам.

Според тях вселената е просто своего рода гигантска холограма, великолепно разработена до най-малките подробности илюзия, а ние самите сме също такива миниатюрни холограми, измъчвани от смехотворни страсти и амбиции призрачни образи, прожектирани от космическа киномашина. Въз основа на този модел авторът предлага действително смайващи обяснения на редица отдавна известни, но все още необяснени и затова причислявани към сферата на паранормалното феномени като осъзнатите сънища, стигмите, инедията, чудотворните изцеления, синхроничностите, извънтелесните пътешествия, преживяванията на прага на смъртта и др.

Книгата със сигурност ще промени из основи светогледа на онези, които осмислят написаното в нея, а авторът се е постарал да ги облекчи, като е напрегнал целия си несъмнен литературен талант и е успял да представи максимално достъпно и разбираемо иначе сложната материя. 

Откъс от книгата

ВЪЗПЯВАМ ХОЛОГРАФСКОТО ТЯЛО

На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете да остане жив са 5 %. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи мъките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те решават да го подложат на терапията.

След това, за голям късмет на Франк, д-р О. Карл Саймънтън, радиационен онколог и медицински директор на Онкологичния консултантски и изследователски център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън предполага, че самият Франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршумчета, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да възстановят загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за да бъдат изхвърлени от тялото.

Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация. Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от негативните странични ефекти - увреждане на кожата и слизестите мембрани, - които нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята сила - само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънтън смята, че забележителното възстановяване на Франк се дължи до голяма степен на всекидневните упражнения по визуализация.
Саймънтън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински нелечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива. Средната продължителност на живот за групата като цяло е 24,4 месеца, над два пъти по-дълго от националната норма .
Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с положителни резултати. Въпреки тези обещаващи открития, работата му все още се смята за спорна.