Имаго

Ръкавите на нощта понякога са къси, за да прегърнат двама души. Само защото нощта е била несъобразителна, магията не се случва. А би могло да бъде и друго – вместо тишърт с надпис I lost, нощта да носи копринено кимоно, което да приюти двамата и да ги накара да се влюбят. Изящно нарисуваните сливови дървета внезапно да се покрият с цвят и да ги дарят с невинността на родените вчера. Сред белотата на клоните да разцъфнат жерави, за да припомнят, че любовта е прелетна. И че любенето на телата е най-грациозният танц, сътворен от природата. Фината бродерия да ги научи, че и върху гладката коприна се появяват ръбчета, но те са точно толкова важни и красиви, колкото и мекотата на сатена. Би могло всичко да се случи и така.

Хавиер 

Когато бивше гадже звъни по телефона в девет сутринта и е събота, не звъни за купон. Със сигурност ще иска нещо и то ще е спешно, на живот и смърт. Хавиер погледна пак изписаното на дисплея име и изруга. Стана от леглото, отиде до банята, изми се, без да се погледне в огледалото, и се върна в стаята. Двете момчета спяха на голямото легло в ъгъла както си бяха с дрехите. Бяха пътували толкова дълго... Снощи пийнаха повечко и телефонът не бе успял да ги събуди.

Олга... По дяволите, Олга!

Тя знаеше, че Хавиер и да не отговори, ще ѝ се обади когато може. Непременно ще ѝ се обади... Макар и да бяха „бивши“, тяхната чаша вино не беше изветряла. Беше останала недопита, когато се наложи Хавиер да замине за Аржентина, за да не получи грозния печат в паспорта си със забрана за влизане... Но когато оправи документите си и се върна в Испания, Олга вече беше с германеца. Мамка ѝ... Хавиер ѝ беше казал да не го чака, фактически я отпрати, но в себе си беше сигурен, че с Олга просто ще продължат нататък, все едно нищо. Все едно месеците раздяла нямаха значение.

Не, не я беше мислил. Докато отсъстваше, не се сещаше особено за Олга, още повече че момичетата в родната му Мар дел Плата изобщо не бяха за изхвърляне. Правеше онова, което трябваше да направи – да си уреди работна виза, фалшива от край до край, като визите на спящите в ъгъла момчета. Но първата му работа след завръщането в Барселона преди пет месеца беше да потърси Олга, а втората – да ѝ откъсне главата. Не го стори, разбира се. Второто... Ала се оказа неподготвен за изненадата да узнае колко бързо малката въртиопашка от Меделин му беше намерила заместител.

А Олга дори не беше вино. Беше хубава, ароматна агуардиенте с анасон, при това не чаша, а цяла бутилка. От литър. Подгряваше кръвта му точно както трябва, а пламъците на къдравата ѝ смолиста коса изгаряха гърдите му, когато се любеха. Така с времето сърцето му съвсем заприлича на прогорена с цигари покривка в квартален бар. Хавиер и без това вече не чувстваше онези емоции, които усещаше като момче, когато се заглеждаше по плисираните униформени поли на момичетата в гимназията и небрежно разкопчаните им блузки. От новите дупки в сърцето му загуби и самата Олга, но тя не го разбираше – когато човек се отдава на нещо, той го прави все едно страстта е извор, от който ще тече завинаги...

Из „Имаго“

♦  ♦  ♦

Радостина А. Ангелова е родена в София през 1969 г. Автор е на стихосбирките „Половината съм аз“ (2003) и „Сърце на път“ (2004). Печели Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език с ръкописа The Colours of the Old Lady. Влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку автори в Европа за 2010 и 2011 г.  Член е на международната хайку фондация (The Haiku Foundation).