Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
 Съчинения в 12 тома - том 2: Комедии & трагедии I

Съчинения в 12 тома - том 2: Комедии & трагедии I

Поезия и пиеси  / 

Томът "Комедии & Трагедии I" включва пиесите: "Истинският Ивайло" (1962), "Бунтът на статуите" (1967), "Процесът против богомилите"(1968–1969), а също и драмите обединени в Червена трилогия: "Разпята събота" (1971), "В неделя Господ си почива" (1983), "Страшният съд" (1988).

Към пълното описание и видео

Избери корица:

Мека Твърда

Номер на продукт:

BKBKN03140

Наличност:

На склад Може да е при вас на: 11.12

Съчинения в 12 тома - том 2: Комедии & трагедии I

Ключови характеристики

  • Корица: Мека
  • Брой страници: 456
  • Общи: От български автор
  • ISBN: 9789544918439
  • Жанрове: Пиеси

Томът "Комедии & Трагедии I" включва пиесите: 

"Истинският Ивайло" (1962), "Бунтът на статуите" (1967), "Процесът против богомилите"(1968–1969), 
а също и драмите обединени в Червена трилогия: "Разпята събота" (1971), "В неделя Господ си почива" (1983), "Страшният съд" (1988).  


ТЕАТЪРЪТ - ДЪРЖАВА ИЛИ РЕЛИГИЯ?

Слово, произнесено пред актьорите от театър "София" на 7 януари 1982 г.

Отдавна съм разбрал, че театърът е държава, която дълго ще съществува; и все повече започвам да разбирам, че театърът е религия, която залязва.

Сцената може да е увеличително стъкло, но зад кулисите театърът е обърнат телескоп, през който се виждат - смалени, но сгъстени - отношенията, конфликтите и морала на държавата. За разлика от държавата ни обаче театърът е за съжаление държава монархическа, където демокрацията изяжда свободата, ако всеки иска да играе царя. Театърът като истинска комуна от съмишленици, равноправни и равни, е още утопия; (и ще бъде утопия, докато малката територия на театъра е пренаселена и продължава да се пренаселва). Театърът е все още държава, в която като във всяка държава безработните са в основата на всички недоволства, брожения и заговори; държавата, в която любимците са осъдени на деморализация.

Затова, ако добре разберем и приемем тази тъжна констатация - за да съществуваме нормално и за да работим добре, ще трябва да сме готови на компромиси и на задължителна (принудителна) толерантност. В края на краищата и да не го разбираме, и да не го приемаме - нещата са такива, каквито са, и битките на романтиците или на маниаците ще водят само до лични разочарования или до общ крах, какъвто периодически (на всеки 8-9 години) преживяват всички театри. Защото победата на недоволното мнозинство се оказва винаги погром за театъра.

Но как човек може да се примири с нещо, което разбира и не желае да приеме? Само ако вярва. Така стигаме до въпроса за театъра като религия.

Religio - първоначално означава грижа, тачене, съвестност. Обратното на което е negligere (по-позната дума) - пренебрегвам, занемарявам. Запомнете първата дума!

Някои все още пазят в плашливите си детски спомени чувството, че са влизали в театъра като в храм. Тази дума все още се среща и в някои патетични писания, но има стойност само на фалшива метафора. Защото театърът вече не е храм, ние сами девоалираме театъра, унизявайки се да молим, да мамим или да заставяме (да "организираме") хората да влизат в него. А кой вярващ ще прекрачи прага на храма, ако не вярва, че там ще влезе в съприкосновение с необикновеното и свръхестественото? Нали затова някога хората се изкъпваха, обличаха новите си дрехи и влизаха в църквите и в театрите с почтително мълчание. Би ли влязъл някой в храм, ако мисли бога за равен на себе си, и как би влязъл, ако влиза в храма не за да търси помощ от бога, а за да му дава акъл?

Точно в това положение е сега храмът на Мелпомена. Неуважението към изкуствата днес има различни причини, но най-дълбоката причина за това неуважение е видимото предимство на техниката, поради нейната полезност; полезността на изкуството не е видима. Измени се посоката на чувствата. Ние сме по-внимателни и по-грижовни към автомобилите си, от колкото към ближните си.

Но това е друг въпрос. Как народът се отнася към театъра и защо?

Към музиката хората се отнасят с респект - дори само заради респекта от нотите, които за мнозинството са недостъпна и неразбираема писменост.

Към художниците се отнасят поне с онова уважение, с което се отнасят към шивача или обущаря - могат това, което аз не мога.

Киното респектира с техниката си и с хипнозата на своята масовост.

Към поезията се отнасят като към нещо измислено и излишно, но понеже им е внушено от читанките, че Ботев е гений - мълчат си, макар че не разбират - защо?

А театъра всички го разбират, всички го коментират, всички на висок глас учат театъра какъв трябва да бъде - театърът вече не учи никого.

Затова от пиедестала на проповедници, заобиколени някога от гладни за слово тълпи (публика) - стихнахме до хала на молещи милостиня дервиши или на нагли чалгаджии, които изчисляват успеха си по броя на монетите в дискоса или по банкнотите, залепени на потните им чела.

Щом влезлите в храма не вярват, естествено е, че ще престанат да вярват и жреците и хетерите (известно е, че като няма на кого да даде причастието, попът се напива), а щом пък жреците и хетерите не вярват - на какво да вярват тогава хората? Така се стигна до двустранния цинизъм. Аз имам основание да кажа тази дума. Защото ако на нашето занимание с изкуство започва да се гледа като на производствена дейност, то и ние вече гледаме на изкуството си като на средство за печалба.

Само преди 20 години, спомням си, в Бургас, Цено Кандов плака, когато бе спряна една пиеса. Плака той не за автора, не против несправедливостта, не защото ще остане гладен или непризнат - той плачеше за ролята си!

Колцина днес ще заплачат за ролите си?... Човек плаче, когато губи нещо, в което е вложил не само труда си, а душата си, вярата си, надеждите си - смисъла на своя живот когато загуби. Човек не плаче за обувката, която набързо е скалъпил - той на драго сърце я продава с високомерието, че ощастливява другите с един излишен за себе си предмет.

Няма защо да се лъжем - в театъра бавно и сигурно се промъкна манталитетът на телевизията и на естрадата: пъргавина, рутина, повърхност, пренебрежение към "материала" (както вече наричаме и пиесите), пренебрежение поради гузното съзнание за халтура, чиято маска е професионалното високомерие: правя го, защото съм задължен, понеже ми плащат... И само тук-таме, и само сегиз-тогиз - и слава богу! - някои наивници се хвърлят като опълченци да защитят някое още нестъпкано камъче на тази отдавна превзета театрална Шипка... Защото освен всичко друго, което сме чели, че е изкуството - изкуството е изначална съпротива на човека срещу природата му, която е животинска, срещу инстинктите му за алчност, самосъхранение и йерархия, съпротива срещу всичко онова, което ни приравнява със животните и дърветата, съпротива, която ни прави хора; и ако искаме тази съпротива за човечност да не се обърне в атака срещу човечността - ние трябва да се сражаваме със себеотрицанието на апостоли, а не с професионализма на платени наемници.

От книгата

Стефан Цанев

Aвтор, който едва ли има нужда от представяне. Роден e на 7 август 1936 г. в с. Червена вода, Русенска област. Недолюбван от комунистическия режим заради провокативни творби, той все пак успява да наложи името си сред най-емблематичните български писатели, а и след промените продължава да пише знакови книги, като например романа Мравки и богове. Изключително популярни стават четирите му тома Български хроники, оспорвани от историците, но обожавани от читателите. За тях и за цялостно творчество става носител на национална награда „Христо Г. Данов“ през 2011 г., а от 2006 г. е носител на орден „Стара планина“ I-ва степен за цялостен принос към българската култура. Пиесите му са поставяне в цял свят. Издателство „Жанет-45“ реализира събраните му съчинения в 12 тома.

Ревюта на наши потребители за Комедии & трагедии I

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран