Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Кръвта на другите

Кръвта на другите

Колибри  / 

„Кръвта на другите“ (1945) е вторият роман на Симон дьо Бовоар, в който историята на двама млади хора се преплита с историята на Франция през Втората световна война.

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKN001296

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 06.12

Кръвта на другите

Ключови характеристики

„Кръвта на другите“ (1945) е вторият роман на Симон дьо Бовоар, в който историята на двама млади хора се преплита с историята на Франция през Втората световна война.

Жан и Елен имат сложни любовни взаимоотношения и претърпяват сложна политическа еволюция. От убеден пацифист Жан – отказал да наследи печатницата на баща си, за да изкове сам съдбата си – се превръща в организатор на подривни действия. Аполитичната Елен – продавачка в сладкарница и текстилен дизайнер – също се присъединява към Съпротивата.

Романът е размисъл – и подтиква към размисъл – за човешката отговорност, за изборите, които правим, за това докъде можем да стигнем, защитавайки позициите си, и имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите, с „кръвта на другите“, пък било то и с най-благородната цел. На последната страница на романа Жан, Елен и Симон дьо Бовоар отговарят на този въпрос, на който всеки читател може сам да си даде отговор. Романът започва със своя край, след което авторката се връща на предисторията и с типичния си богат и метафоричен език, и използвайки ретроспекцията, преминавайки често от първо в трето лице, редувайки постъпки и разговори с мисли и разсъждения, ни води към логичната развръзка.

По романа е създаден френско-канадски филм (1984) на режисьора Клод Шаброл с участието на Джоди Фостър.

 

Откъс от книгата

Когато отвори вратата, всички погледи се насочиха към него.
– Какво има? – попита той.
Лоран бе яхнал един стол пред огнището.
– Трябва да знам дали е решено за утре сутринта – каза той.
Утре. Огледа се. Стаята миришеше на пране и на зелева чорба. Мадлен пушеше, опряла лакти на покривката. Пред Дениз имаше книга. Бяха живи. За тях тази нощ щеше да има край; щеше да има зора.
Щеше да съмне.
Лоран го погледна.
– Не можем да чакаме повече – тихо каза той. – Трябва да съм там в осем часа, ако изобщо отида.
Говореше бавно и отчетливо, като на болен.
– Естествено.
Знаеше, че ще трябва да отговори, а не можеше да отговори.
– Виж, ела да се видим, като се събудиш. Трябва само да почукаш. Имам нужда да размисля.
– Дадено. Ще почукам към шест часа – каза Лоран.
– Как е тя? – попита Дениз.
– В момента спи – каза той и се отправи към вратата.
– Обади се, ако ти потрябва нещо – каза Мадлен. – Лоран ще отиде да си почине. Но ние сме тук цяла нощ.
– Благодаря.
Бутна вратата. Трябва да реши. Очите са затворени, от устните се отронва стенание, чаршафът се повдига и пада, твърде много се повдига; животът е някак твърде видим, твърде шумен, тя е зле, ще угасне, ще е угаснала призори. Заради мен. Първо Жак, сега Елен. Защото не я обичах и защото я обичах; защото се приближи твърде много, защото остана твърде далече. Защото аз съществувам. Аз съществувам, а тя, свободна, самотна, вечна, ето че е изцяло подчинена на съществуването ми, не може да избегне бруталния факт на съществуването ми, закована е за механичния низ на неговите мигове; и в края на фаталната верига, ето я поразена в самото си сърце от сляпата стомана, от твърдото метално присъствие, моето присъствие – нейната смърт. Защото аз бях там, непрозрачен, неизбежен, безпричинен. Би трябвало никога да не съм бил там. Първо Жак, сега Елен.
Навън е нощ, нощ без фенери, без звезди, без глас. Преди малко премина патрул. Сега вече никой не преминава. Улиците са пусти. Пред големите хотели и пред министерствата пазят часови. Нищо не се случва. А тук нещо се случва – тя умира. „Първо Жак.“ Пак тези застинали думи. Но в бавното изтичане на нощта, през други думи и през отминали образи първородното злодеяние разгръща своята история. Приело е особения образ на история, сякаш е било възможно и друго, сякаш още от раждането ми не всичко е било предопределено, сякаш абсолютната гадост, скрита във всяка човешка съдба, не е била изцяло предрешена от появата ми на този свят и изцяло присъстваща в миризмата и полусянката на агонията, присъстваща във всяка отделна минута и в безкрая на вечността. Аз съм тук днес и открай време. Винаги съм бил тук. Преди не е имало време. Когато времето е започнало, аз вече съм бил тук и ще съм тук завинаги, отвъд собствената ми смърт.

Беше тук, но отначало не го знаеше. Сега го виждам, наведен на прозореца на галерията. Не знаеше. Мислеше, че само светът присъства. Гледаше зацапаните витражи, от които лъхаше миризма на мастило и прах, миризмата на труда на другите; слънцето обливаше с лъчите си мебелите от стар дъб, докато хората долу се задъхваха в мътната светлина на лампите със зелени абажури; през целия следобед машините монотонно бучаха. Понякога скучаеше. Понякога дълго стоеше неподвижен, като оставяше угризението да навлезе в него през очите му, през ушите му, през ноздрите му. Ниско долу на пода, под мръсните прозорци се стелеше застоялата скука; и в дългото помещение със светли стени угризението се разтягаше в сладникави спирали. Не знаеше, че ако повдигнеха глава, работниците можеха да забележат през прозорчето на вратата свежото му и послушно лице на невръстен буржоа.

Ревюта на наши потребители за Кръвта на другите

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран