Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
По следите на норвежеца

По следите на норвежеца

Сиела  / 

Две съдби - на българин и норвежец са свързани още при създаването си, заради секретна нацистка програма за възпроизвеждане на арийската раса.

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKN02000

Наличност:

На склад Може да е при вас на: 10.12

По следите на норвежеца

Ключови характеристики

  • Корица: Мека
  • Брой страници: 180
  • Общи: От български автор
  • Баркод: 9789542805663
  • ISBN: 9789542805663
  • Жанрове: Съвременни

Двамата главни герои на този роман – един българин и един норвежец, са се появили на света в следствие на секретната нацистка програма "Lebensborn" ("Източник на живот"), целяща създаването на деца от мъже германци със съвършени арийски антропологически характеристики, и красиви и здрави жени от подвластните на Третия райх окупирани територии.

Програмата "Източник на живот", създадена от Хайнрих Химлер, е имала за цел да осигурява приток на свежа кръв за Третия райх, като внедрява в съзнанието на деца, родени по този план или отвлечени от завзетите държави, чуждо детство и нацистко съзнание. Стотици хиляди се оказват жертвите на чудовищния експеримент, между тях Ани-Фрида - певица от знаменитата шведска вокална формация АББА.

 

 

♦  ♦  ♦

Никола Инджов е български поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски език. 
Роден е на 30 септември 1935 г. в Бургас. Завършва Икономически техникум, следва във ВИНС - Варна, учи испански език в Хаванския университет. Първите си творби - стихове, публикува в сп. "Септември" през 1952 г. Сътрудничи на редица литературани медии, участва в различни писателски симпозиуми и е носител на множество литературни и преводачески награди, сред които Награда от Световния младежки фестивал в Хелзинки за поезия (1961), Награда от Съюза на преводачите за преводи на латиноамериканска поезия (1999), Награда на Съюза на българските писатели за най-добър роман за книгата Възречени от Манастър (2001) и Национална награда „Никола Фурнаджиев“ за цялостно творчество (2013). 

 

 

Откъс от книгата: 

1.
Животът им през първата високосна пролет на новото хилядолетие бе станал живот малокръвен, слабозарни – очите, но и двамата обитатели на кантона смогнаха да видят, че сам човек слиза с белия вятър откъм Вълчи връх. Нито по снага, нито по вървеж го припознаха, пък и той бе май единственият странник, който напоследък биеше път покрай Дуневския прелез на изоставената дековилка.
- Такъв Иван-Драган не сме гощавали досега! – промърмори жената, изпосталяла от родени и природени деца. – Кой го знае безпътен ли иде, безроден ли, от какви тилилейски пущинаци…
- Какъв Иван-Драган, каква гощавка? – попита мъжът, опънал рибя кожа по магарешки кости.
- Свечерява и свечерява… – промълви жената с привично предчувствие пред глухата нощ, която обземаше околността. И тя самата не знаеше защо по заник я спохожда смутната мисъл, че именно утре призори тук няма да разсъмне. Но както и през отминалата дълга зима, пак притаи малодушния си усет за беда и продължи:
- Разбере ли тоя странник, че от нас нататък ни влак, ни гара, ще налети на вода, с водата – на хляб, с хляба – на сланинка, със сланинката – на ракийка…
- Ами, Гроздано, и ние веднъж да се поразговорим с някой Иван-Драган!
- Бе, Гроздане, бе, ти си се оттурчил, бе! – засмя се жената и тъкмо мъжът да вмести своята дума, удължената от ниско слънце сянка на странника прекоси прага на отворената врата.
- Влизай, влизай! – подвикна мъжът. – Съзряхме те на светлото!
Странникът хлътна в отдавна неваросаното служебно помещение на кантона. На овехтяло старомодно писалище му се мярна железен телефон с висока вилка, в рамка на отсрещната стена – пожълтяла инструкция за спускане и вдигане на бариери. Червена железничарска фуражка бе окачена като фенер на цигански гвоздей…
Ненадейният гост мигом прозря, че от предишното гъмжило на малкото влакче са останали само тия двама старци. Кантон и кантонери на доизживяване той досега не бе виждал, макар че под път и над път съглеждаше обречени на същата орисия порутени краварници, подивели черешови градини, изнемощели лозя. Вероятно се бе примирил вече и със запустението на земята, но сърцето му все още едва се възземаше, когато понякога заничаше в празните селски прогимназии. Една и съща необяснима немара личеше там. Черните дъски в класните стаи – олющени и напукани, портретите на възрожденците – килнати по стените на коридорите, книгите в библиотеките – разбъркани по лавиците. Обхващаше го тъжната самота на човек без корен и връх. Долавяше двойствен смисъл в повсеместното равнодушие към гибелта на училища, кръстени на Кирил и Методий, на Васил Левски, на Христо Ботев…
Мъжът и жената седяха на отъркан миндер, вторачени в него – и странникът заговори пръв:
- Никой ми не спомена, че в кантона няма хора, та си рекох да ви не подмина…
- А кой ти каза, че има хора?
- Никой де!
- Тъй кажи! Е, откъде идеш ти, кой си? Разхвърляй се, почини си.
Странникът свали омачкана раница от гърба си и въздъхна:
- Учител съм, да питаш накъде съм тръгнал…
- То не е женска работа накъде е тръгнал някой мъж, ти питай, ти си началникът на кантона! – подкани жената мъжа.
Мъжът благодушно продума:
- Е, и накъде си запрашил?
Странникът замислено отвърна:
- Знам ли накъде? Накъдето и норвежецът…
Откакто свят светува за човек норвежец на тоя прелез никой не бе споменавал и двамата кантонери се смълчаха, разбрали и недоразбрали какво иска да им каже странникът. Огледаха му обувките – поизносени кубинки, туристическият му клин – поизтъркан, аноракът му – овехтял едновремешен брезент.
- Миналата пролет, тъкмо да го стигна норвежеца, хлътна той в джамбазкия панаир при Гърбавия мост и ми се загуби от очите. Първо се замота между конете, сетне между тополите край Марица. Каза ми един циганин налбантин, че видял чужденец да върви към гроба на Кралимарков татко. Хукнах натам, не го заварих, пак се върнах. Питам циганина налбантин по какво е познал чужденеца, пък той ми отговаря, че по боята, не е като нас вика, ама е като тебе. Та се въртях два дни там покрай атове, кобили, катъри, мулета, магарета…
- Бе, ти добиче ли търсиш, човек ли? Ката пролет ли го търсиш? – понечи да се надсмее мъжът.
- Недей, не сте присмехулни хора вие – възпря го странникът, – няма за какво да сте присмехулни, нали ви душите виждам!
И добави:
- Май всяка пролет норвежецът идва в България и аз нагоре надолу кръстосвам пътя му, белки го засека някъде. Сега как да ви кажа и как да ме разберете? Аз трябва да видя този норвежец!
- Ако си софиянец, що го не пресрещнеш на софийското летище, той сигурно идва със самолет.
- Софиянец съм, но там е работата, че за норвежеца научавам от вестниците. Значи на другия ден, след като е пристигнал, и направо от самолета е поел своите си пътеки. Те водят насам, а той из вашия край върви по птичи следи…
С недомлъвки говореше странникът и Гроздан някак стеснително каза:
- При нас няма норвежец, не е и минавал…
- Може да мине.
- Може, ти как мина.
Най-сетне кантонерът се досети, че още не си знаят имената, и бавно натърти:
- Ние сме Гроздан и Гроздана, а ти?
- Абрашевецът съм аз, Абрашевецът…
Странникът се нарече тъй, сякаш името му не бе само негово и самият той се гледаше отстрани. Имаше светло рус перчем, приличен на изпръхнало глухарче, което се сейваше по челото му, но не се разпиляваше.
Гроздана сведе очи както някога в Хайдушкия манастир, когато на великденската служба бе дошъл еднорък германски офицер. Шушнеха, че иде от Сталинград и отива към Берлин, а по пътя поспрял да види резбования иконостас на беломорския майстор Чанчерът. Еднорък, но красив бе германецът, висок и строен, а щом свали фуражка, перчемът сякаш освети лицето му. Дотогава Гроздана не бе срещала мъж като него и с потайна женска усмивка се усети непорочно заплодена от неведома хубост и сила…
Сега необикновеният странникът я подсети, че и тя подобно на него съзира себе си отстрани, че не старее, а се преражда в друг жена със същите сивосини очи, същите вълнисти коси, но с променена душа. Отдалечаване, започнало от германския офицер в манастира, и оттам насам неусетно-неусетно отдалечаване от всичко, присветвало в ориста й.

Ревюта на наши потребители за По следите на норвежеца

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран