Тайната рецепта на любовта

Италиански любовен роман, посветен на търсенето на тайните в миналото, сладките изкушения и неспирния стремеж към щастие.
Цялата беше потопена в брашно и захар, ръцете ѝ бяха способни да четат в душите на хората.

Най-сладките аромати в кухнята носят най-много болка на Елетра. Майка ѝ е в болница, семейната им пекарна е пред фалит, а нито миналото, нито бъдещето ѝ носят утеха или надежда. Не познава баща си, така и не е опознала истински майка си - и не знае как да продължи. От най-неочаквано място обаче получава съвет да отиде на мистериозния средиземноморски остров Титано. Там ще открие отговорите на въпросите си.

Титано е земя на разделението. Половината остров оцелява трудно благодарение на риболова и малкото туристи, другата половина е населена само от тихи жени, облечени в черно, наричани с презрение морските вдовици. Жестока трагедия е миналото е отнела мъжете им и ги е осъдила на изолация. По средата се издига манастирът на света Елизабета - и точно там се крият всички тайни.

Три жени живеят заедно зад стените му, всяка със своята болка. Елетра се присъединява към тях, готова на всичко, за да разбере истината за своя произход. Намира нишка към миналото на майка си и баща си, преоткрива истинската си страст - да твори вълшебни сладки изкушения и... отново усеща магията на любовта. Но всичко си има цена - и тя трябва да я плати.А мрачна заплаха е надвиснала над манастира и целия остров Титано...

ПРОЛОГ

Лятото на 1940 г.

Шумолене на листа някъде в далечината, във вятъра – обещанието за наближаващо вече лято.
– Жозефин, погледни, тази вечер облаците са червени и големи като нарове.
Две светли очи проследиха тънкия показалец, сочещ нависоко, към светлина, която възпламеняваше небето в яркочервено.
– Вярно. Наистина приличат на нарове.
– Или на зрели праскови, като онези сочните, които тази вечер сложих да киснат във вино, докато помагах на сестра Ан. Истинска наслада, трябва да ги опиташ – каза момиченцето, цъкайки с език.
– Разбира се – отговори приятелката ѝ с приглушен глас.
След което настъпи тишина, нарушавана единствено от песента на щурците, които предвещаваха задушна нощ. Някакво радио, далече в рибарското селище, свиреше старинна песен за измамена любов; гласът на жената достигаше като кадифе до ушите на двете млади момичета, излегнали се на терасата на манастира, бленуващи ново лято.
– Жозефин?
– Да?
Еда се обърна на една страна и се подпря на лакът, за да пази равновесие. На лицето ѝ беше изписано сериозното изражение на човек, който се кани да изрече важни думи. 
– Според теб възможно ли е да обичаш някого като сестра, дори и да не е твоя истинска сестра? Искам да кажа, дори и да нямате едни и същи родители?
Приятелката ѝ се изправи, за да седне, и обгърна с ръце болящите я колена. Вечерните измъквания с Еда им бяха коствали назидателно наказание и затваряне в килиите за цял ден. Разделени и без храна.
И въпреки това пак би го направила. Откакто Еда беше пристигнала в манастира, не се чувстваше вече сама.
Намота ръкава на памучната си рокля и ѝ показа полумесеца върху светлата кожа на китката си. 
– Разбира се, че е възможно. Ние двете си обещахме, помниш ли?
Еда кимна и откри и тя малката си рана, показвайки я като трофей. 
– Приятелки завинаги – каза тихо, сякаш беше някаква магическа формула.
– Сестри завинаги – поправи я Жозефин, докосвайки я нежно, докато вечерта в рибарското селище се обливаше в светлини.