Възродителният процес: Мюсюлманските общности и комунистическият режим

Тази книга изследва политиката на комунистическия режим в България (1944 – 1989 г.) към двете най-значими мюсюлмански общности в България – турците и помаците / българо-мохамеданите, нейната хронология и превратности. Авторите правят своите наблюдения на основата на архиви, вестници, пропагандни текстове, публикувани вече изследвания, но и с помощта на етнографски, етно-демографски, антропологически и социологически методи за изследване.

Основната цел на изследването е да очертае различните проекции на “Възродителния процес”, неговите противоречиви резултати и устойчиви последици през едно историко-антропологична гледна точка. По тази причина книгата извежда във фокус както официалните документи така и гласовете на обикновените хора – устни истории, спомени, интервюта, неофициални документи.

Книгата е резултат от работата на Михаил Груев и Алексей Кальонски, част от проекта "Изследвания на комунизма 1944 - 1989 г."

Издание на Институт за изследване на близкото минало, Институт "Отворено общество" и изд. "Сиела".

Съдържание: 

• Предговор
• I. От "пролетарския интернационализъм" до "единна социалистическа нация": Политики към българите мюсюлмани
  1. В търсене на модели за "приобщаване" (1937 - 1959)
  2. Комунистическата модернизация и мюсюлманската религия: натиск и оцелявяне през 60-те години
  3. Кампания по смяна на имената (1970 - 1974)
  4. Религия и политика: Проблемът с българо-мюсюлманските идентичности
• II. От "дружни и единни през вековете" до "Възродителния процес: Политики към българските турци
  1. Проекции на хомогенната нация
  2. Възродителният процес от 1984-1989 г.
  3. Майските събития и голявата екскурзия 
• Вместо заключение: Наследствата на принудителната интеграция 
• Подбрана библиография
  

♦  ♦  ♦

Алексей Кальонски. Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" по история на Русия, Евразия и Източна Европа през ХIII-ХIХ в., а също различни аспекти на османския период. Бил е гост-лектор в ЕНЕ55 (Париж), Center for Islamic and Midlle East Studies (Берген) и др. Автор на статии и студии върху етнокултурни проблеми, малцинства, миграции и др. (на български, английски и гръцки език). Последната му публикация е книгата "Юруците" (С., Просвета, 2007) - историко-антропологично изследване за номадското население на Балканите.

Михаил Груев. Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ "Св. Климент Охридски". Гост-преподавател и в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на редица студии и статии на български, немски и английски език. След "Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим 1944-1959" (2003) това е втората му книга в тази област. Под печат в поредицата е и негова монография върху колективизацията и социалната промяна в българското село.

Откъс от книгата

ПРЕДГОВОР

Вече близо две десетилетия взаимоотношенията между българската държава и малцинствата, намиращи се на нейна територия, се радват на значителен изследователски интерес. От една страна, това се дължи на особената конфликтна зона, очертала се непосредствено преди и в първите години на прехода, а от друга – на несъстоялата се криза на тази основа. Последното дори породи нов, “благороден” медиен и политически мит за уникалността на т. нар. български етнически модел. Въпреки него в наши дни периодично избуяват противоречиви страсти, резултат предимно на наследената тежка ипотека на комунистическия интеграционно-асимилационен проект.

Засиленият интерес към тази проблематика безспорно се дължи и на обстоятелството, че в годините преди промяната почти липсваха подобни изследвания, а съществуващите бяха продукт на идеологическия и тематичен филтър, наложен от партията-държава. “Табуто” беше рязко нарушено след 1989 г. и заменено от истински поток от български и чужди публикации по най-различни аспекти на етническата картина. Въпреки това все още няма самостоятелно изследване, поставящо в центъра си взаимоотношенията между държавата и мюсюлманските общности в най-ново време. Обичайните обяснения са свързани с “непреодолените травми от миналото” и “малката историческа дистанция”. Истинската причина обаче, струва ни се, е в тяхната многопластовост и многоизмерност, които правят изследователската задача изключително трудна. Разплитането на цялата мрежа от взаимовръзки и наследства означава осмисляне на сложната интерференция между комунизма и национализма в България, какъвто опит също така все още липсва в родната, а и в чуждата историография.

Всичко това, разбира се, не означава, че по проблема не е писано. Напротив, ако се струпа общият обем на изследванията, в които са засегнати различни негови аспекти и проявления на локално ниво или в определени хронологически отрязъци, публицистичните, мемоарните текстове и пр., броят на страниците би достигнал шестцифрено число. Към това трябва да добавим и сходната по количество научна, квазинаучна и откровено пропагандна литература, създавана особено интензивно през 80-те години, но продължила да има немалобройна публика и днес. Независимо от жанра, общото в този разнолик поток (извън етнологичните изследвания, които напълно логично са посветени на локални случаи) е доминирането предимно на гледната точка на едната страна в очертаната опозиция – тази на държавата. “Другите” истини за събитията остават размити подобно на водените в началото на 90-те години съдебни дела за изясняване на политическата и индивидуалната вина и уталожени в хилядите житейски съдби на съвременниците и (съ)участниците. Именно тяхното интегриране в “големия разказ”, съпоставянето им с официалните източници и превръщането им в неделима част от профила на историческото време, предполага използване като не по-малко пълноценен извор на устната история, на автобиографичните разкази на хора, намирали се от различни страни “на барикадата”. Последното смятаме за важно, тъй като то е свързано със самата природа на тоталитарната система, при която в случаите на разрив и конфликт жертви и палачи нерядко разменят местата си, а най-голям всъщност е броят на странично и пасивно наблюдавалите. Сравняването на два типа разкази за едни и същи събития нерядко ги поставя в различна светлина и ясно показва колко относително понятие е “историческата истина”. Въпреки това ние също сме се стремили към нея, търсейки един от възможните пътища.

Оттук произтича и основната ни изследователска цел – не само събитийната реконструкция, а и проследяването на многопосочното въздействие на държавната политика въху две общности – българите мюсюлмани (т. нар. помаци) и турците, на предизвиканите ответни реакции и дълготрайните последствия. Все пак пред нас са два отделни случая, към които в началото тоталитарната държава подхожда по различен начин и едва през втората половина на 70-те години експериментът на насилствената интеграция се разпростира и върху втората общност. До този момент в българската историография съществува диспропорция, изразяваща се в малкия брой изследвания за 50-те – 70-те години, особено по отношение на помаците, за сметка на турците през комунистическия период като цяло и особено за финалната фаза на асимилационната кампания. По тази причина в първата част на този текст е предложена цялостна историческа реконструкция на държавната политика спрямо българите мюсюлмани и нейните последствия. Втората част в по-голяма степен се опира на събитийни възстановки на изследователи като Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Евгения Иванова, Улрих Бюксеншютц и др., но и тук е направен опит за интегриране на нови извори и факти, както и за реинтерпретация на известните. Списъкът на авторите (дори само на приложените в края) посоките на проучванията и темите, е доста дълъг. Сред тях заслужават внимание изследванията на Мила Маева, Ива Кюркчиева, Мюмюн Исов, Юлиян Константинов. Отделни проблеми или аспекти на “възродителния процес” в широкия му смисъл намират място в работи на Антонина Желязкова, Цветана Георгиева, Елка Минчева, Маргарита Карамихова, Божидар Алексиев, Галина Лозанова и др. В контекста на противопоставянето Изток – Запад политиката на комунистическия режим към мюсюлманските общности в страната беше обект на изследване и от чужди автори. В годините на прехода интересът към този феномен започна видимо да спада, но част от тях бяха натрупали познания (а някои бяха научилили и български език) и продължиха да публикуват. Сред по-значимите западни изследователи трябва да споменем Волфганг Хьопкен, Щефан Трьобст, Александър Попович, от турските – Билял Шимшир и др. С течение на годините се утвърди и ново поколение западни учени, които посветиха свои трудове на тези проблеми. Сред тях трябва да бъдат откроени работите на Улф Брунбауер, Евангелос Караянис и др. Стремили сме се да се опираме на техните наистина добри изследвания и идеи.