Втори шанс

Андрю Стилман е репортер в „Ню Йорк Таймс” и току-що се е оженил за ученическата си любов. Прави разследване за мрачна страница от историята на Аржентина.

На 9 юли 2012 г., докато тича покрай река Хъдсън, внезапно е прободен в гърба и се свлича в локва кръв. Идва на себе си на 9 май 2012 г., два месеца по-рано, два месеца преди сватбата си.

Съдбата му дава втори шанс, той може да се опита да открие кой е убиецът му. Завистлив колега, читател, който е загубил всичко заради негова статия, сериен убиец или ревнива жена? Андрю има два месеца, за да разплете загадката. Дали ще повтори преживяното, или ще избере нови пътища?

Андрю Стилман попада в шеметна история, която го отвежда от Ню Йорк до Буенос Айрес и обратно. Ще успее ли да използва неочаквания втори шанс?

♦  ♦  ♦

Марк Леви е популярен френски писател, роден през 1963 г. в Бийанкур. На осемнайсет години постъпва в организацията на Червения кръст и едновременно следва в Париж стопанско управление и информатика. Още като второкурсник основава първата си компания. През 1984 г. заминава за САЩ, където участва в създаването на две фирми за компютърна графика, а по-късно ръководи студио за обработка на компютърни изображения.
Още първият му роман, „Ами ако това беше истина“ (2000), го прави известен. Книгата е екранизирана през 2005 г., преведена е на повече от четирийсет езика и е издадена в трийсет и пет страни. След този голям успех писателят се установява в Лондон, а по-късно – в Ню Йорк.
На български език са излезли още книгите „Къде си“, „Седем дни за цяла вечност“, „Следващият път“, „Да Ви видя отново“, „Децата на свободата“, „Всички онези неща, които не сме си казали“, „Първата нощ“, „Първият ден“.

Откъс от книгата

Да се слее с тълпата, да разиграе необичайната драма така, че никой нищо да не разбере и нищо да не си спомни.
Екип за джогинг, най подходящото облекло, за да не те забележат. Край Ривър Парк в 7 часа сутринта всички тичат. В град, където времето е размерено до минутата, а нервите са подложени на тежки изпитания, хората тичат; тичат, за да поддържат тялото си, да премахнат следите от невъздържаността на отминалата вечер и да се предпазят от стреса на идващия ден.

Пейка; да постави крак на седалката, за да завърже връзката, очаквайки приближаването на целта. Смъкнатата на челото качулка ограничава зрителното пола, но скрива лицето. Да се възползва от момента, за да си поеме дъх и да успокои треперенето на ръката. Потта няма значение, тя не привлича вниманието, не издава нищо, тук всички се потят.
Когато той се появи, да го остави да отмине, да изчака малко, преди да възобнови бавното тичане. Да се държи на подходящо разстояние до настъпването на удобния момент.
Сцената беше репетирана седем пъти. Всяка сутрин в продължение на една седмица, в един и същи час. Всеки път изкушението да действа беше все по-неудържимо. Но успехът зависи от добрата подготовка. Няма право да греши.
Ето го, слиза по Чарлс Стрийт, верен на навика си. Изчаква червената светлина на светофара, за да прекоси първите четири ленти на Уест Сайд Хайуей. Автомобилите се носят към северната част на града, хората отиват по работните си места.
Той е стигнал до разделителната ивица. Светещото човече на светофара вече мига. В посока на Трайбека и Файненшъл Дистрикт автомобилите се движат плътно един зад друг, но той все пак решава да премине. Както винаги, отговаря на клаксоните, вдигайки юмрук с насочен към небето среден пръст, свива наляво и поема по пешеходната алея покрай река Хъдсън.
Ще премине през своите двайсет карета от къщи сред други тичащи, с удоволствие ще остави зад себе си онези, които не са във форма, и ще наругае изпреварилите го. Нямат никаква заслуга, просто са с десет или двадесет години по-млади. Когато беше на осемнайсет, никой не посещаваше тази част на града и той беше сред първите, които идваха да тичат на това място. Плаващите докове, от които вече нямаше почти никакви следи, навремето воняха на риба и ръжда. Мирис на кръв. Колко се е променил градът му за двайсет години: станал е по-млад и по-красив; по неговото собствено лице обаче годините са започнали да оставят следи.
От другата страна на реката светлините на Хоубоукън гаснат на утринната светлина, последвани и от тези на Джърси Сити.
Само да не го изгуби от поглед; когато стигне на кръстовището на Гринуич Стрийт, ще остави пешеходния път. Трябва да действа преди това. Тази сутрин той няма да стигне до кафенето „Старбъкс“, където има навик да пие мокачино.
При прехода на кей № 4 сянката, която го следва, без той да я забележи, ще го настигне.

Още едно каре от къщи. Да ускори тичането, да се смеси с групата, която винаги се оформя на това място, защото алеята се стеснява и по-бавните пречат на по-бързите. Дългият шиш се плъзва под ръкава, решителната ръка я задържа здраво.
Да удари между горната част на кръста и последното ребро. Забиване, изваждане и повторно забиване по-навътре, за да прободе бъбрека и стигне до коремната артерия. Като излезе навън, шишът ще остави след себе си непоправими разкъсвания, докато някой разбере какво става и дойде „Бърза помощ“, докато го заведат в болницата и в операционната… Не е лесно да се стигне до болницата дори ако пуснат сирената в най-лошия сутрешен час, когато трафикът е толкова наситен, че шофьорът на линейката може само да оплаква безпомощността си.
Преди две години може би щеше да има малък шанс да се отърве. Откакто затвориха болницата „Сейнт Винсънт“, за да се подмажат на строителните предприемачи, най-близкият спешен център се намира на изток, в противоположната посока на Ривър Парк. Кръвотечението ще бъде обилно, той ще загуби кръвта си.
Няма да се мъчи, не много. Ще му е студено, все по-студено. Ще зъзне, постепенно ще престане да усеща крайниците си, ще трака със зъби така, че няма да може да говори, пък и какво би могъл да каже? Че е усетил силно пробождане в гърба? Голяма работа!
Какво заключение може да направи полицията?
Съвършените престъпления съществуват, и най-добрите полицаи ще потвърдят в края на кариерата си, че влачат след себе си като бреме на съвестта си куп нерешени случаи.
Ето го, че стигна подходящата височина. Жестът беше упражняван многократно върху чувал с пясък, но впечатлението е съвсем друго, когато шишът се забива в човешка плът. Важното е да не попадне на кост.
Ако срещне прешлен, работата е провалена. Шишът трябва да се забие и веднага да се прибере в ръкава.
След това трябва да продължи да тича със същата скорост, да не се поддава на желанието да се обърне, важното е да останеш анонимен и невидим сред останалите тичащи.
Толкова часове подготовка за няколко секунди действие.
Ще му трябва повече време, за да умре, може би четвърт час, но тази сутрин около 7.30 той ще умре.