Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Забравените пътища: от Родопите до Памир

Забравените пътища: от Родопите до Памир

Вакон  / 

Самотният път е шанс за човека да започне да чува и вижда дълбочината на случващото се около него. Никога не бива да спира вятъра в живота, колкото и суров да е той, защото носи събития, в които трябва да съзрее.

Към пълното описание и видео

15 BGN Цена:
15.-лв.
Купи
Добави в любими Любим продукт на: Мария

Номер на продукт:

BKBKT00256

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 13.12

Забравените пътища: от Родопите до Памир

Ключови характеристики

  • Корица: Мека
  • Брой страници: 240
  • Баркод: 9789549535648
  • ISBN: 9789549535648
  • Жанрове: Пътеписи

Пътят на Филип Лхамсурен минава през планински и пустинни райони, през многомилионни мегаполиси, забравени от Бога селца и няколко военни зони, от планината на Орфей до мястото, където се събират всички най-големи планини в света – Хиндукуш, Каракорум, Кунлун, Тяншан, Хималаите.

Ако в миналото по тези пътища са прекарвали коприна, то днес основната суровина на натоварените автокервани е дрогата. Именно по тези прашни, черни, стръмни и полегати, с огромни дупки или гладък асфалт пътища пътува и живее Филип. В продължение на четири месеца и половина, при изминати над 10 000 километра и температури до + 70 градуса по Целзий, екипиран само с дрехите на гърба си, той успява да стигне с велосипед от Родопите до Памир.

Филип тръгва на път, без да се състезава за време, а, за да види хората, да ги почувства, да общува с тях и да им стане приятел. Той е изследовател, наблюдаващ заобикалящото го, в опит да събуди природата в себе си.

Така и става, среща Яшар – внук на велик пехливанин и Мустафа – организатор на аматьорска лига по футбол; поправя оградата на вдовицата Лейла и гостува с чеченеца Зелим на роднини високо в планината; споделя трапезата на пътешественика Марат Вильнов и работи в Казахстан с Нурбулат и брат му Жумабек по прякор Черния дявол; тръгва с една френска двойка към бреговете на Аралско море и пие чай с всеки, който го покани...

И всичко това, за да стигне до мечтания Памир, където изпитва най-големите трудности и преживява най-тежката си болест, но концентриран да продължи с малкото си останали сили, той разбира смисъла на страхопочитанието. Смисълът, който така лесно се губи сред уморена Европа.

В продължение на пет месеца прекосих повече от десет хиляди километра на колело и живях по силата на най-естествения закон – движението. Карах в конфликтни зони и бях подозиран в диверсия, изпитах суровата жажда на пустините и проливните дъждове на Кавказ, спах на дъното на пресъхналото Аралско море, лових риба сред облаци комари в делтата на Волга, къпах се във водите на Черно, Мраморно и Каспийско море, гонех зайци в степите на Казахстан, заспивах с вой на диви кучета, будех се със змии и усетих отровата на скорпионите. Преживях най-тежката си болест в суровата пустош на Памир. Предлагаха ми да се оженя, да заживея в планината, да започна работа, да приема Исляма. И всяко утро изгревът ме будеше на различно място и вятърът не спираше да духа срещу мен, но никога не измених посоката си.

Самотният път е шанс за човека да започне да чува и вижда дълбочината на случващото се около него. Никога не бива да спира вятъра в живота, колкото и суров да е той, защото носи събития, в които трябва да съзрее.

От автора

 

♦  ♦  ♦

Филип Лхамсурен от дете не вярва в идеалите на съвременния свят. След като прекарва две години в бежански лагер в Китай и добива опит в редиците на Чуждестранния легион, той се впуска в различни пътешествия. Неговият корен е неразривно свързан с Централна Азия. Роден в Монголия, опознал безкрайните степи, пясъците и планините й, през 2009 се завръща сам в суровата тайга на Сибир, където се заселва в изконните земи на своя род. Там се ражда книгата „Душата на човека“. За него свободата и вярата са в основата на всяко действие. Въодушевяват го пътят, природата и самотата. Днес живее в България със своето семейство и споделя идеите на  сдружение „Байкария“, които работят с деца в „Лагер Беглика“ в Родопите и вярват, че природата е най-добрият учител.

 

Откъс от книгата

Вода, вода, вода!

Водата е горещ чай. Храната е нападната от мравки. Налага се да ги включа в менюто си – каша от гречка с масло. Рояк от огромни прелетни скакалци ме наобикаля, следейки стръвно всяка паднала троха. Някои са по-безцеремонни и смучат кръвта направо от раните на краката ми. Това е поредната напаст, която ме атакува безмилостно. Тя вече е унищожила цялата реколта край река Волга. Подгонени от глада и понесени от вятъра, скакалците наводняват този суров капан. Шумното зрелище започва да ме ужасява. Свалям ципа на палатката. Този щит засега е достатъчен. Сутринта всичко е отминало, за да дойде ред на по-малобройните торни бръмбари, които отнасят във формата на търкалящи се топки последното доказателство, че съм бил тук – снощната ми вечеря. В природата не съществува такова нещо като отпадък.

Тук не е по-горещо от ада, но там поне е тъмно. Сега е достатъчно светло, за да виждам каква е силата на слънцето и колко голяма е жаждата за живот на някои обитатели на степта. Пресъхналите кладенци са присъда, а студеният душ – далечен спомен. Напът съм да изгубя кавказката си решителност. В момента предпочитам оръжието пред жегата. Колкото повече продължавам напред, толкова по-трудно и по-епично става. До такава степен е сухо, че потта ми се изпарява. Тази суша ще ме съпътства неизменно и по-нататък – из пустините и степите на Казахстан, Узбекистан и Таджикистан до самия край в суровия Памир. Едва някъде из неговите предели около Ош в Киргизстан ще се натъкна на зелено пасбище и потоци със студени води. Дотогава всеки сън ще е мираж, всеки ден ще е жажда, всяка капка вода и плътна сянка ще са празник.

От днес започвам да сменям тактиката. Повече да се пазя, да се движа по-бързо, но и по-сигурно в нощния хлад, да се крия в пика на слънцето, да си позволявам да вървя, за да бъда. Не само за да продължа, а за да живея.

Преглъщам следващите 137 горещи километра в празнотата на каспийската пустош.

Напипвам в джоба си смачкана банкнота от 500 рубли – доказателство за добрите хора на Дагестан. Войната съществува само в този, който я започва. 

 

***

Утта – малко селище насред нищото. Влизам в единствения смесен магазин, отново изпитвам жажда и глад. Изкушавам се да похарча парите си за някой пакет бисквити, примамливо въргалящи се по прашните рафтове, но накрая се задоволявам с обичайното – хляб и насипна гречка. Моля за вода, прегърнал четири смачкани пластмасови бутилки. Получавам моментален отказ. Повторният ми опит е посрещнат с груба ругатня. Вероятно изпадналият ми вид е причината за тази остра реакция или просто е к ултурен оттенък.

Скачам навън и внимателно обхождам съседните дворове, но никъде не се вижда жива душа. Запасът ми от вода е ограничен до по-малко от литър. Следващата опорна точка е на повече от 100 километра оттук – селцето Яшкул. Призрачните колиби по пътя ми са разположени на огромни разстояния една от друга и гостоприемството по тези места е твър де рядко явление.

Иска ми се да се хвърля напред към този безкраен океан, където няма да изпитвам неудобство от собствената си жажда и няма кой да ме обезкуражи. Подпирам се на една олющена ограда и поглеждам към небето. Чувам грохота на яда, който е учестил дишането ми. Слънцето и солта разяждат устните ми.

Ревюта на наши потребители за Забравените пътища: от Родопите до Памир

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран