Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Един живот

Един живот

Хермес  / 

Изправена пред редица изпитания, Жана де Во осъзнава, че реалността няма нищо общо с момичешките блянове. Ще намери ли Жана смисъл да продължи да живее въпреки ударите на съдбата?

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKN03575

Наличност:

На склад Може да е при вас на: 12.12

Един живот

Ключови характеристики

  • Корица: Мека
  • Брой страници: 224
  • Година: 2014
  • Баркод: 9789542613428
  • ISBN: 9789542613428
  • Жанрове: Класически романи
  • Размер на продукта: 130x200

Жана де Во произхожда от богато аристократично семейство. След пет години в манастир, далеч от светската суета, седемнадесетгодишното момиче се завръща у дома. Жана напуска светата обител, изпълнена с жажда за щастие и готова да вкуси от всички радости на живота. Заживява с родителите си в семейното имение „Тополите“, разположено на скалистия нормандски бряг.

Вече свободна, Жана мечтае за любов, на която да се отдаде с цялата си душа. Тя среща красивия виконт Жулиен дьо Ламар и се омъжва за него след няколко седмици. Скоро бленуваното щастие се превръща в скучно ежедневие и мечтите й за вълнуващ живот рухват. А когато научава за измяната на съпруга си, Жана е съкрушена.

Изправена пред редица изпитания, тя осъзнава, че реалността няма нищо общо с момичешките й блянове. Ще намери ли Жана смисъл да продължи да живее въпреки ударите на съдбата?

Романът излиза в поредицата "Клуб Класика".


Откъс от книгата

Следващата неделя баронесата и Жана отидоха на църковната служба, водени от деликатно чувство на почит към техния свещеник.
Те го почакаха след службата, за да го поканят на обяд в четвъртък. Той излезе от олтара заедно с един висок, изискано облечен младеж, който свойски го бе хванал под ръка. Щом забеляза двете дами, свещеникът извика радостно изненадан:
— Какво съвпадение! Позволете ми, госпожо баронесо и госпожице Жана, да ви представя вашия съсед господин виконт Дьо Ламар.
Виконтът се поклони, каза, че отдавна вече искал да се запознае с дамите, и започна да разговаря свободно, като добре възпитан светски човек. Той имаше щастлива външност — мечтана от жените и неприятна за всички мъже. Черни къдрави коси засенчваха гладкото му мургаво чело; дебели, правилни, сякаш изписани вежди придаваха дълбочина и нежност на тъмните му, с теменужена белезнина очи.
Гъстите дълги мигли правеха погледа му страстно красноречив. Той смущаваше високомерните хубавици из салоните и караше забрадените девойки, забързали с кошници по улицата, да се обръщат след него.
Сластното обаяние на този поглед сякаш таеше дълбочина на мисълта, придаваше особено значение и на най-незначителните думи.
Гъста, лъскава и мека брада прикриваше прекалено развитата му челюст.
Разделиха се след много любезности.
Два дни по-късно господин Дьо Ламар направи първото си посещение.
Той пристигна точно когато опитваха грубата скамейка, поставена същата сутрин под клонестия явор срещу прозорците на салона. Баронът искаше да поставят още една под липата, за съответствие; но маминка, враг на симетрията, не се съгласяваше. Допитаха се до виконта и той взе страната на баронесата.
После той заговори за местността, заяви, че я намира „живописна“. По време на самотните си разходки бил открил много прелестни „кътчета“. От време на време, сякаш случайно, очите му срещаха погледа на Жана. Тя изпитваше странно усещане от този внезапен, бързо отклоняващ се поглед, в който личеше ласкаво възхищение и пробудена симпатия.
Господин Дьо Ламар, бащата, починал миналата година, излезе познат на един близък приятел на господин Дьо Кюлто, чиято дъщеря пък беше маминка. Откритието на това познанство породи безкраен разговор за женитби, дати, родственици. Баронесата показа същински чудеса на паметта: припомняше си възходящите и низходящи родови връзки на разни семейства, придвижваше се безпогрешно в сложния лабиринт на родословията.
— Кажете ми, виконте, чували ли сте за Соноа дьо Варфльор? Първородният син Гонтран бе женен за госпожица дьо Курсий от семейството Курсий-Курвил, а малкият — за една моя братовчедка, госпожица Дьо ла Рош-Обер, роднина на Кризанж. А господин дьо Кризанж беше близък приятен на баща ми и сигурно е познавал и вашия баща.
— Да, госпожо. Нали този господин Дьо Кризанж, който емигрира, а синът му се разори?
— Точно той. Искаше да се ожени за моята леля след смъртта на мъжа й, граф Д’Еретри; но тя му отказа, защото смъркал емфие. Ами знаете ли, по този повод, какво стана със семейство Вилоаз? Те напуснаха Турен към 1813 година, понеже семейството им се разори, и се настаниха в Оверн. Не съм чувала вече нищо за тях.
— Струва ми се, госпожо, че старият маркиз умря при падане от кон и остави едната си дъщеря, омъжена за англичанин, а другата — за някой си Басол, търговец, богат човек, казват, който я бил съблазнил.
Те си припомняха така имена, чути и запомнени в детинство от разговорите на старите им родители. Браковете между тези равни по кръв семейства придобиваха в очите им значение на големи обществени събития. Говореха за хора, които те никога не бяха виждали, като че ги познаваха добре. А и тези хора по други места говореха за тях по същия начин. Чувстваха се близки отдалеч, почти приятели, почти роднини само защото принадлежаха към една и съща класа, към един и същ обществен слой, защото бяха равни по кръв.

Баронът, малко див по природа и чужд по възпитание на вярванията и предразсъдъците на хората от своето общество, не знаеше почти нищо за семействата на съседите. Той разпита виконта за тях.
Господин Дьо Ламар отвърна:
— Не, не са много благородниците в околността — със същия тон, с който би казал, че по склоновете има малко зайци.
И той ги осведоми подробно за всички. В близко съседство имало само три семейства: маркиз Кутлие, нещо като шеф на нормандската аристокрация; виконт и виконтеса Дьо Бризвил, които били от много благороден произход, но живеели доста затворено; и най-сетне граф Дьо Фурвил, някакво чудовище, за когото разправяли, че щял да умори жена си от скръб. Той живеел в замъка си „Ла Врийет“, построен над едно блато, и постоянно ходел на лов.
Няколко новобогаташи си купили имения в околностите и общували помежду си. Виконтът не ги познавал.
Той си тръгна и последният му поглед беше за Жана, сякаш се сбогуваше с нея някак по-особено, по-сърдечно и по-нежно.
Баронесата го намери очарователен и главно много изискан. Бащата отговори:
— Да, разбира се, много добре възпитано момче.
Поканиха го на вечеря през другата седмица. И оттогава той започна редовно да ходи у тях.
Идваше най-често към четири часа следобед, настигаше маминка в „нейната“ алея и й предлагаше ръката си, докато тя правеше „своето упражнение“. Ако не беше излязла някъде, Жана придържаше баронесата от другата страна и така тримата се движеха бавно от единия до другия край на правата алея, напред-назад, безспир. Той почти не говореше на девойката. Но тъмният му кадифен поглед често срещаше ахатовосините й очи.
Няколко пъти слязоха до Ипор заедно с барона.
Една вечер, както стояха на плажа, до тях се приближи чичо Ластик и без да махне лулата си — отсъствието й би било по-удивително, отколкото изчезването на носа му, — каза:
— С този ветрец, господин барон, бихме могли да отидем утре чак до Етрета и да се върнем без особена мъка.
Жана сключи умолително ръце:
— Ах, татко, съгласен ли си?
— Вие приемате ли, виконте? Бихме могли да обядваме там.
И ето че излетът бе решен веднага.
Жана беше накрак още в зори. Тя почака баща си, който се обличаше по-бавно, и двамата нагазиха из росата, прекосиха моравата, после горичката, огласена от птичи песни.
Виконтът и чичо Ластик седяха на макарата за тежести.
Други двама моряци помогнаха при отплаването. Опрели рамене о борда, мъжете тикаха с все сила. С мъка отместваха лодката по чакълестата площадка. Чичо Ластик подлагаше под кила обли насмолени трупчета, после отново заемаше мястото си и подвикваше провлачено своето нескончаемо: „Охе! Хоп!“, за да съгласува общите усилия.
Но щом стигнаха до стръмнината, лодката се плъзна изведнъж и се свлече по облите камъни с шум на раздрано платно. Тя спря точно до малките пенести вълнички и всички насядаха по пейките; двамата моряци, останали на сушата, я тласнаха във водата.
Слаб, постоянен ветрец откъм морето едва докосваше и браздеше водната повърхност. Вдигнатото платно леко се изду и лодката заплава спокойно, тихо люшкана от морето.
Отначало се отдалечиха от брега. Небето се снишаваше на хоризонта, сливаше се с океана. Зад тях високият отвесен скалист бряг хвърляше в подножието си голяма сянка, разкъсана на места от залените от слънце тревисти склонове. Иззад белия вълнолом на Фекан се подаваха тъмни платна, а пред тях стърчеше скала с чудновата форма, заоблена, пробита, подобна на огромен слон, забил хобот във вълните — малката врата на Етрета.
Хванала се с една ръка за ръба на лодката и малко замаяна от люшкането на вълните, Жана се взираше в далечината. Струваше й се, че на света има само три истински хубави неща — светлината, просторът и водата.
Никой не говореше. Чичо Ластик държеше кормилото и въжата и от време на време отпиваше по глътка от скритата под пейката бутилка. Той смучеше без отдих късата си неугасваща луличка. От нея излиташе тънка струя синкав дим, а друга струйка се изплъзваше от ъгъла на устата му. Никога не бяха виждали моряка да пали пръстената си, по-черна от абанос луличка, нито пък да я пълни с тютюн. Понякога я вземаше в ръка, махаше я от устата си и от същия ъгъл, от който излизаше дим, изплюваше в морето дълга струйка кафява слюнка.
Седнал отпред, на мястото на единия моряк, баронът управляваше платното. Жана и виконтът седяха един до друг — това смущаваше малко и двамата. Непозната сила караше погледите им да се срещат. Те вдигаха очи едновременно, сякаш предупредени от някакво духовно родство. Защото между тях вече витаеше тази неуловима и неопределена нежност, която тъй бързо се заражда между двама млади, когато момъкът не е грозен, а девойката е хубава. Чувстваха се щастливи един до друг, може би защото мислеха един за друг.
Слънцето се издигаше, сякаш за да погледне от по-високо разстлалата се под него морска шир. Но тя кокетно се прибули в лека мъгла, скри се от лъчите му. Мъглата бе прозрачна, ниска, златиста, през нея се виждаше всичко, но тя смекчаваше очертанията на далечините. Светилото сипеше жарките си лъчи, топеше блестящия облак; и щом то се разгоря с пълна сила, мъглата се разсея, изчезна, а морето, гладко като огледало, заискри в слънчева светлина.
— Колко е красиво! — промълви развълнувано Жана.
— Да, хубаво е — отвърна виконтът.
Светлото спокойствие на тази утрин намираше отзвук в сърцата им.

Характеристики:

Име Един живот
Размер на продукта 130x200

Ревюта на наши потребители за Един живот

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран