Клуб „Анонимна лакомия“

„Клуб „Анонимна лакомия“ е класически криминален чиклит роман. Действието се развива в наши дни. И има какво ли не – убийство, любов и много хумор, но благодарение на главната героиня, този роман ни говори още и за други сериозни неща – за страховете ни, болките ни, за това колко е страшно да бъдеш различен.

Добре дошли в света на младата и красива богаташка Доротея Миланова! Дора и нейните приятелки се забъркват в най-различни шокиращи, комични, любовни и криминални истории, разказани от Кристина Маринова. С остроумие и забележително чувство за хумор, авторката описва живота в средите на новото поколение еманципирани градски жени, опасностите от виртуалната комуникация и контраста между различните социални статуси. Запознайте се с Доротея, Силвия, Марго, Антония, Павлина, Адела и Цветана, и се потопете в тяхната вълнуваща и загадъчна история. Гарантираме ви, че няма да я оставите, докато не затворите и последната страница.

(Откъс)

Казвам се Доротея Константинова Миланова и съм бич Божи!

Освен това имам навика да си вра носа, където не ми е работа, склонна съм към анализи и съм дървен философ… Но все пак трябва да ви попитам вие обичате ли промените? Аз лично се ужасявам от тях и винаги гледам с почуда тези, които казват: „Ох, имам нужда от промяна”. Все едно ми казват: „С нетърпение чакам да се случи нещо, което да разбърка живота ми, направо да го обърне с краката нагоре”. А нали знаете какво се казва за нещо или за някой, дето е вирнал нагоре краката? - Или е лесен, или е мъртъв!”

Ако сега, четейки това,  сте прибавили към портрета ми претенциозна, безсърдечна и кучка, не сте прави. Не съм от тези, които смятат, че не се е родил мъж, достатъчно съвършен, за да ме заслужи. Просто преди години преживях нещо,което ме извади от строя и дори още напълно не мога да се възстановя.Бях твърде млада, а той – прекалено красив и обаятелен.Всички казваха, че сме перфектната двойка. Беше талантлив млад художник и поет. Непрестанно ме рисуваше, говореше ми красиво и ми посвещаваше стихове. И аз се влюбих. Безпаметно. Сякаш сънувах прекрасен сън, от който се събудих една неделя през февруари, зъзнеща в сватбена рокля и обувки по поръчка. Заряза ме, така да се каже, пред олтара. Не, не, това не е поредният сценарий за скучен сериал, а моят си скапан късмет. И богатите също плачат, нали?

Този човек ме изостави подло, тихомълком, както разбрах по-късно, заради друга, която можела да му осигури достъп до столичните културни кръгове. Повече нито чух нещо за него, нито прочетох. Явно не беше уцелил кръга.

‌