Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Когато Господ ходеше по земята

Когато Господ ходеше по земята

Друга проза  / 

Зa книгaтa "Когaто Господ ходеше по земятa" Hиколa Paдев е носител нa юбилейнaтa междунaроднa нaгрaдa нa името нa M. А. Шолохов зa 2005 годинa....

Към пълното описание и видео

7 BGN Цена:
7.-лв.
Заяви За да запазите този продукт, трябва да влезете в своя профил или да се регистрирате.

Номер на продукт:

BKBKN03066

Наличност:

Изчерпано количество

Когато Господ ходеше по земята

Ключови характеристики

  • Корица: Мека
  • Брой страници: 232
  • Общи: От български автор
  • Жанрове: Съвременни

От прозореца се виждат трите корпуса на първите студентски общежития. Пред тях като дървеници пълзят жълтите вагончета на трамвай номер 19, зад тях се белее Студентския град. Вдясно, сред парка, стърчи телевизионната кула. Следобедна мараня трепти над дерето, отвъд него, на поляната пасат черно-бели крави. Сякаш старци са играли домино, скарали се и разпръснали плочките.
Това е пейзажът. Един и същ. Гледам го вече двайсет и пет години. Менят се само багрите му - зелено, жълто, кафяво, черно, бяло. Според сезона.
Дотегнал ми е. Пиесата стара, актьорите скучни.
А! Нещо се размърда. По пътеката на билото мъж в червен анцуг тича за здраве. И мен не ме свърта. След малко и аз ще мина по тази пътека, ще прекося дерето по посока към Американския колеж. Ще ида у писателя Иван Пауновски.
Той си е построил къща от родопски чам от другата страна на колежа. Нося бутилка полска водка „Балтик". Ще сръбнем, ще бистрим живота с приказка, ще потълкуваме нещо от руската класика. Ще ровим за някое неизвадено трънче от петата й.
Пауновски е от малкото хора, с които може да се говори сериозно на тази тема. Преди много години е завършил филология в Ленинград, познава и историята му, и великата литература, създадена в него.
Оня с червения анцуг пак се появи. Прави втори тегел, трупа здраве. Той не е чел руските класици. И не само той. Сега никой не ги чете. Това не им пречи да са класици и великите им идеи да не умират.
А Чехов никога не е тичал. Горки също. Туберкулозните не тичат, докторите не им дават. Тичал Толстой. И кънки майсторски карал. Самоописал си карането в образа на Константин Левин от романа „Ана Каренина".
Пушкин и Лермонтов яздили коне. Лермонтов прилягал ниско върху шията на коня, от вятъра гривата го шибала в лицето, препускал в кариер, с пети, забити в потния хълбок на коня.
Пушкин яздел спортно, с изопнато тяло, в английски тръс. В това време обикновено ухажвал дама. Но на него с дамите му вървяло и без езда.
Двамата се дуелирали. И двамата ги убиват на дуел. Заради засегната чест.
Банкерът Атанас Буров казвал, че за чест мъжът се дуелира, за пари - направо убива. Познавал добре руската литература, бил неин почитател.
Достоевски играел на рулетка. Отличен математик, имал своя система как да спечели. И никакъв шанс.
Бледен блондин, с яка от бобър на шинела, дворянинът Чернишевски бил изправен на позорния стълб на Конния площад и преди да пречупят сабята над главата му, което значело, че му отнемат гражданските права, снел очилата си, обрамчени от телени рамки, триел стъкълцата с пръсти. От тълпата към него полетяло букетче, но той не го видял.
Това станало на 19 май 1864 година. Пет години по-сетне студентът в Одеската духовна семинария Стефан Стамболов превел романа му „Какво да се прави?". За съжаление преводът не е обнародван и не е запазен. След още двайсетина години той арестувал шпионина

Набоков, когото Александър Ш настоятелно изисквал да му бъде върнат. Тогава диктаторът Стамболов предложил на императора да ги разменят с Чернишевски. Не станало.
Но докато Чернишевски гаснел в каторгата, Тургенев живеел в Париж. Той се запознал с актрисата Полина Виардо, когато бил на двайсет и пет, и цели четирийсет и пет години вървял подир нея, дишал тънките й парфюми, пращал й любовни писма.
Пък Некрасов отнел жената на приятеля си Иван Панаев Авдотя Яковлевна, после я зарязал. Но заедно написали и издали два романа, тя продължила да графоманства.
Принуден да напусне Русия, Александър Херцен живял в чужбина цели трийсет и три години. Жена му го зарязала заради един немски стихоплетец, а той я обичал. Обикновено в чужбина семейството или се сплотява, или се разпада. Горко му, когото сполети второто. Съвсем скоро, при корабокрушение, се удавили майка му и вторият му син. За да не си окачи въжето, го спасява единствено мисълта за Русия.
Веднъж Маяковски бил с Лиля Брик на литературна вечер. На Лиля й доскучало и си тръгнали. Но си забравила чантичката и той се върнал да я вземе. На съседния стол седяла влюбената в него Лариса Райснер. Хубава и печална, тя набрала смелост и го запитала цял живот ли ще подтичва подир тази чантичка. Или нещо такова. Той се надвесил над нея, дъхът му я опалил: „Аз тази чантичка мога и със зъби да я нося. В любовта срам няма!"

Той боготворял Александър Блок. Веднъж отива при него, носел книгата му „ Сиво утро ", да напише автограф на Лиля. Блок го написал, завъртял подпис, поканил го да поговорят. Маяковски, по-млад с тринайсет години, подскочил като петле: „ Чакат ме с автографа!" „Хубаво е, когато човек няма време заради любовта си - тихо казал Блок. - Но не е хубаво, че нямаме време един за друг."
След време Горки ходатайствал да го пратят на лечение в Германия. Не толкова да го лекуват, а да се храни редовно. Живеел с майка си и гладували. Казват, че последното, което написала изящната му ръка, преди да умре, били следните думи: „Русийо, майчице моя, ти ме изяде така, както свинята изяжда прасенцата си!..."
Ранният Чехов в един от многобройните си разкази-фейлетони, подписвани с името Чехонте, има герой -обеднял дворянин със запуснато имение нейде в Средна Русия. Понякога той ходи на гости у съседката си помешчица, да разчесват голото теме на провинциалната скука. Позната история. Както се казва: пиесата стара, актьорите - скучни, ще пием ли чай, Варвара Михайловна?
Помешчицата живее на няколко версти. След разходката дотам шампанското е като балсам за душата. Нашият герой си носи дъска - в малкия овраг тече рекичка. Както и да се засилва, все не може да я прескочи, все се напръсква с кал. Ще преметне дъската през рекичката и безгрижно, както подобава на руски благородник, ще премине. После ще я придърпа и ще я потули в близкия ракитак. На връщане отново ще потрябва. Баринът е целият в бяло - бели обувки, бял костюм от шантунг, бяла шапка.

На мръкване нашият човек си тръгва. Бавно, бароково прощаване -всичко е било прекрасно, времето -изседяно, чаят със сладко от диви ягоди - изпит. Цяла седмица светът ще е наместен, нещата - в ред, чувствата - под контрол.
Тръгвам си от Пауновски и настигам по пътя нашия герой. Почти сме щастливи и весели, той-от шампанското, аз - от водката „Балтик". Даже си тананикаме, но ето че неусетно сме стигнали до рекичката. И разбираме, че щастието е измамно понятие -ту го има, ту го няма. Преди малко е било в тебе, ромонът му още бълбука вътре, а сега е отлетяло и душата ти кънти -празна и гола. Търсим дъската вракитака, разгръщаме върбовите клони, а дъска - найн! И почват да се бият в главите ни разсъждения. Къде е дъската? Няма я! Крепостните я отмъкнали. Продали я. Къде са парите? Пропили ги. Боже мой, какъв разврат!...
Чехов.
Честни са и не лъжат, докато не стане нужда. Зловещо е, но той го е казал.
Сега прескачай и токовете ти - пак в калта. Но не само дрехите се изпръскват и мърсят - и ние остаряваме. Става неприятно - старец демоде. Има и по-неприятно - старец, който се прави на млад.
Не можеш да си представиш Чехов нито млад, нито стар. Ирисът на едното му око е по-тъмен от ириса на другото. Не очи -рентген.
Пауновски се смее: тия дяволи, крепостните, дъската да откраднат! Е, ама това наистина е разврат! Камшик за тях, руски камшик!
Живот. Като повечето страдалци и Пауновски го гледа от упор. Презира тялото си, което от ден на ден го предава, гълта по шепа хапчета и се усмихва мефистофелски. Казвам му тоста на моя далечен брат, бурята Баир Дугаров: „Времето е дим от лулата на Тангра, а човекът е вечен!" Но той много добре знае какво остава от човека. Затова надмогва болките и пише. Без пощада. От метафорите му бие ток голям волтаж. Дори и онова, което познаваш и е всеизвестно, в неговите изречения звучи поновому. Той те води заръката в руската литература, отваря ти очите, налива ти в главата. Прозата му осенява.
Понякога ме разпитва за Литературния институт „Максим Горки" в Москва, за състудентите ми и преподавателите. Разказвам му смешни истории. Случват се и тъжни.
Тъй почна да се пише тази книга...

Ревюта на наши потребители за Когато Господ ходеше по земята

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран