Когато медиите не бяха постмодерни

Дори заглавията на темите в този сборник провокират:

* „Какво четяха немците, докато класиците им пишеха"
* „Душата в сребърния слой"
* „Радиото – едно допотопно изобретение?"
* „Малките продавачки отиват на кино"
* „Може ли публиката да иска?"

Авторите им – също.

* Валтер Бенямин за ФОТОГРАФИЯТА
* Бертолт Брехт и РАДИОТО
* Зигфрид Кракауер и КИНОТО
* Рудолф Арнхайм и ФИЛМЪТ НЕ САМО КАТО ИЗКУСТВО
* Теодор В. Адорно и ТЕЛЕВИЗИЯТА

Медиите са били винаги част от човешката култура, но не винаги са се разглеждали самосто-ятелно. Нещо повече, когато интересът ги поставя в центъра на вниманието, те вече са така разви-ти и толкова „своенравни“, че трудно подлежат на обобщение.

Затова си струва да се реконструира онзи отрязък от теоретичната история, в който те из-пъкват с цялата си значимост. От пръв поглед е ясно, че това е отрязък от време, в края на което паролите на Маршал Маклун, като „глобалното село“ (1962), „горещи и студени медии“ (1964) или „медията е посланието“ (1967), подпечатват тяхната универсална валидност и повсеместно всевлас-тие. Но това е и времето, когато Жан Бодрияр произнася присъдата си, че медиите са неспособни за критическа нагласа, че симулирането, вътрешно присъщо на природата и на функциите им, при-дава по-голямо значение на образите, отколкото на реалността, че самите образи стават хиперре-алност, а дей-ствителността е изтласкана от тях и се превръща в симулакрум. Те само привидно са средство за комуникация, защото речта в тях не чака и не е способна да да-де отговор, участници-те водят с тяхна помощ само псевдодиалози и консумират продукти, които ги възпрепятстват да вършат нещо самостоятелно. Не случайно ключовият текст на Бодрияр е озаглавен „Реквием за медиите“.

И ако това е финалът — или поне един от финалите — на теоретичната равносметка, кое е началото, кои са инициаторите на дебата? Ще се опитам да очертая отговор, опирайки се на твор-чеството на петима автори: Валтер Бенямин, Бертолт Брехт, Зигфрид Кракауер, Рудолф Арнхайм и Теодор В. Адорно, разположено между 20-те и 50-те години на ХХ в.
................

Искам да инсценирам хипотетичен проект, сякаш на всеки от тези забележителни изследова-тели е било заръчано да се изкажат относно една-единствена медия или относно някакъв особен неин аспект. Така базисните теории на всеки един ще останат на заден план, а общите дискусии по-между им биха могли да се реконструират в рамките на други проекти. Резултатът от този избор има и още една особеност, която от пръв поглед се разкрива и като предимство; всеки един от тек-стовете се появява за пръв път на български език. Ето как, събрани, отделни теми, разгледани от различни автори и в различно време, могат да се окажат подредени в такова единство, каквото Адорно нарича „констелация“, в което частите са подредени така, че се удържат взаимно, а дори познатото изглежда ново.

Стилиян Йотов

Темата „Медии“ е особено актуална днес за българската публика. Това се отнася предимно за най-новите медии, но затова пък много често остава без внимание тяхната предистория. Този класически период трябва да се съхрани и предлаганият сборник изглежда удачен за тази цел. Противно на това всяко по-нататъшно забавяне едва ли ще е в състояние да догони миналото и да влезе в употреба в споровете на настоящето.

Точно този обем и структура на сборника получи одобрението на издателство „Suhrkamp“ за разпространение не само в България - заради възможната му и дори препоръчителна употреба в учебните програми на медийните и комуникационни факултети в университетското образование.