Сянка по стъклото (Взор през Огледалото 1)

Имало едно време три свята, всеки със своята човешка раса. А после налетяла четвъртата, която бягала през пустотата - кароните. Отчаяни, стигнали до ръба на изтреблението, те променили завинаги равновесието между световете.

Каран, притежаваща дарбата на усета и обременена от родово проклятие, е принудена да открадне древна реликва. В ръцете й попада Огледалото на Аакан, лъжовна и коварна вещ, която помни всичко видяно.

По същото време Лиан, талантлив летописец, е прогонен от своята школа, защото се натъква на опасна загадка. Събрани от съдбата, Каран и Лиан бягат от преследвачите си в един воюващ свят, защото Огледалото съдържа тайна, обещаваща на всяка раса да оцелее... или да загине.

Цял свят, изграден с любов и с много оригиналност. 
Локус

Откъс от книгата

Първа част

Първа глава

Предание за Възбраната

Последната вечер от Сказанията при завършването. Учителите и учениците в Школата на Преданията в Чантед разказваха Великите предания, които бяха средоточието на човешкия живот на Сантенар. Лиан бе удостоен с честта и подложен на опасността да изрече най-великото сказание, Преданието за Възбраната. Сказанието за Шутдар - гения, който сътворил Златната флейта, но не понесъл мисълта, че ще я предаде в чужди ръце. Шутдар, който променил завинаги Трите свята.

А сказанието таеше и опасност, защото Лиан произхождаше от народ на изгнаници - зейните. В древни времена любознателността бе подвела тези хора, отдадени на науката, да сключат коварен съюз. И макар че много столетия бяха изминали след тяхното почти поголовно изтребление и изгнание, зейните още имаха лоша слава. От пет века не бе избиран зейн за Сказанията при завършването. Всъщност нито един от тях не бе допуснат в Школата през последните стотина години... освен Лиан, чието попадане тук само по себе си беше любопитна история.

Затова с разказа си трябваше да надмине всички, не само учениците, но и учителите. Успееше ли, щеше да завърши като майстор-летописец, а това беше рядка чест. Никой не се бе трудил по-прилежно или колебал по-мъчително над своето сказание. Но дори с безупречен разказ щеше да си създаде колкото почитатели, толкова и врагове. Лиан долавяше желанието им да го провалят. Е, нека опитат. Никой друг не знаеше онова, което бе научил той. Никой не бе разказвал така преданието досега.

- Имало някога три свята: Аакан, Талалейм и Сантенар, всеки със своята човешка раса - аакими, фейлеми и ние, коренната раса. И ето че през пустошта между световете дошла четвъртата раса - кароните, които се спасявали с бягство. От тях останали само шепа хора, отчаяни и на ръба на гибелта. Открили слабост у аакимите, отнели им света и завинаги променили равновесието на световете.

Всички Велики предания започваха с този увод, защото той беше ключът към Сказанията. Лиан си пое дъх с пълни гърди и започна:

- В прастари времена Шутдар, гениален ковач, бил призован да потегли от Сантенар по заповед на Рулке, могъщия каронски владетел на Аакан. И защо Рулке се впуснал в такова таящо заплаха начинание? Защото желаел да броди свободно между световете и може би великата дарба на Шутдар щяла да отключи пътя за него. И тъй Шутдар се потрудил усърдно и създал забраненото творение - отварящо устройство във вид на златна флейта. Нейната красота и съвършенство надхвърляли дори мечтите на създателя й... и флейтата станала за него по-скъцопенна от всичко, което бил изработил дотогава. Той я взел, отворил проход и избягал на Сантенар. Но допуснал съдбоносна грешка. Заради него останал отворен Пътят между световете...

Всички в залата знаеха това предание, но множеството слушаше мълчаливо и внимателно. Лиан не си позволи да се отпусне дори за миг. Сказанието бе дълго часове и преди да го завърши, щеше да се нуждае от всеки нюанс в своя глас - почти вълшебната способност на великите разказвачи да внушат на публиката всяко чувство, което пожелаят. Изкуство, на което човек не може да се научи, колкото и да се стараеха учителите.

Лиан срещаше поред погледа на всеки слушател, а сказанието продължаваше. И у всеки в залата оставаше увереността, че разказвачът говори само на него.

- Отварянето на Пътя разтърсило до самата му сърцевина Аакан, онзи мразовит свят на сняг с цвят на сяра, на мазни блата и черни мъждукащи цветя. Кароните се впуснали в преследване на Шутдар и повели със себе си многоброен отряд от аакимите, които били поробили още в зората на времето. Всички преминавали голи и с празни ръце, защото предмет, пренесен от свят в свят, може да се промени коварно. Кароните по неволя оставили своите могъщи машини за преобразувания и унищожение - трябвало да разчитат на по-древни сили.

И Талалейм, чиито подгизнали от дъждове гори и извисяващи се планини са самата противоположност на Аакан, също бил заплашен от отварянето на Пътя. Фейлемите, дребничките намусени хора, за които вселената не е нищо повече от илюзия, сътворена от самите тях, подбрали най-достойните помежду си, за да поправят стореното. И на Фейеламор отредили да ги поведе гордо към Сантенар. Те също не взели никакви оръжия. Могъществото на умовете им било такова, че в своя свят не се нуждаели от нищо друго.

Гонели Шутдар из коя ли не земя век след век, той бягал през портал след портал и където стъпел, започвали сблъсъци. Но накрая бил вкаран в капан...

Най-сетне Лиан стигна до връхната точка в своя дълъг, предълъг разказ, до онази негова част, която щеше да преобърне Преданията с главата надолу. Вдиша дълбоко и потърси в лицата срещу себе си знак, че хората го слушат с увлечение. Копнежът за тяхната похвала го измъчваше като телесна болка. Но пред себе си имаше истински слушатели от Чантед - и сдържани, и придирчиви. Нямаше да издадат чувствата си, докато не отсъдят за всичко чуто.

- В разцвета на силите си и с помощта на откраднатата флейта Шутдар можел да се изплъзне от всеки враг. Но той доживял неимоверна възраст, дори костите му се съсухрили и изкривили, а от сръчните му някога ръце имало полза колкото от животински лапи. Този път се озовал в клопка и знаел - изход няма. Премалял от страх, изпълнен с омраза към себе си, той се свивал под един дънер в някаква мижава гора, изчоплял буболечки и ги лапал. Приличал повече на животно, отколкото на човек. И едва сега отправил мислен взор назад в своя живот, проточил се цяла епоха, и проумял къде е стъпил накриво. Не му стигало, че е най-великият майстор на своето време, а и на всяко друго. Не, искал и да се хвали с безценното си съкровище, което единствен той могъл да сътвори и което променило облика на Трите свята. В някои мигове, ако нямало друг наоколо, той се хвалел на глас. Но дори неодушевената земя имала уши за такава тайна и враговете му всеки път го намирали. Половин хилядолетие го преследвали навсякъде из Сантенар. Сега го приклещили отвсякъде и той нямал волята да им се опълчи.

Лиан говореше, погледът му се плъзгаше по безстрастните лица и търсеше поне пукнатинка в тяхната сдържаност, за да намери вдъхновение и да стигне до най-недостижимия връх в изкуството на разказвача. Не се съмняваше, че поне досега одобряват разказа му, но как щяха да приемат новия завършек? И изведнъж намери каквото искаше. Съзря едно бледо лице в дъното - млада жена се взираше толкова напрегнато в него, че очите й сякаш го изгаряха. Все пак бе трогнал поне един човек. Вложи цялото вълшебство на гласа си и заговори само на нея:

- Шутдар се вглеждал с присвити очи между дърветата. Пред него земята се врязвала подобно на пръст в езерото и изгряващото слънце осветявало кула, съградена от жълт камък. По-добро място за край на всичко нямало да намери.

Нахълтал през сводестата порта и хвърлил в ужас някакво семейство, което се хранело около квадратна маса. Шутдар оголил неравните си зъби от желязо - разядени останки, превърнали се в гавра с някогашните му изкусни умения. Ръждива червенина цапала устата му. Изглеждало, че се е заситил с кръв.

Разпищели се деца. Хилав мъж паднал по гръб от стола си. Шутдар се вторачил яростно в тях, уродливото му лице се кривяло от болка. Претичал на кривите си крака като рак. Разхвърчали се столове, блюда, невръстни деца. Дебела жена запратила тенджера по главата му, грабнала бебе от пода и семейството побягнало, като изоставило сакатото момиче, което било скрито високо в кулата.

Шутдар облизал пръски от супа по ръката си, изплюл червена храчка и се затътрил към върха на кулата.

Щом го зърнало, сакатото момиче затиснало устата си с ръце. Жълтеникавата кожа била изопната по скулите на Шутдар като барабан, изтънелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци - приличал на най-престарелия, грозен и ужасен вампир, който можете да си представите. Съжалете тази окаяна твар, ако можете.

Погледите им се срещнали - едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.