Васко@40 (твърди корици)

Добър читател съм. Но никога не съм си представял да видя името си върху корица на книга - като автор. Да знаете, не е лесно...Да четеш книги няма нищо общо с това да пишеш...Въпреки че аз моята книга съм я говорил, но затова след малко...Предговорите обикновено ги пишат по-умни от автора хора. В моя случай и това не е така...Ето историята отзад напред:

Преди два дни получих копие от книгата. Изчетох я на един дъх. Беше приятно, забавно и увлекателно. За 40 години живот май наистина съм се забавлявал, имал съм късмет и със семейството си, и с приятелите, и с професията си.

Сигурно се чудите защо съм чел с любопитство книгата, която съм писал. И имате право. Тази книга е „написана" с диктофон. Идеята и реализацията й станаха през месец март в Лондон. Момичето, на което съм доверил изцяло професионалните си, а и лични планове - Петя Иванова, направи почти спартански режим за двама ни. В продължение на десет дни редувах музикални репетиции с ровене в спомените и възстановяването им. В началото беше лесно - на помощ на детските ми спомени се включиха майка ми и баща ми. С излизането от детството обаче историята започна да се сдобива с версии - всеки замесен си имаше поне една.

Стана трудно да следим всички гледни точки и така остана само моята. Разказах всичко и оставих парченцата да бъдат сглобени. Готовият пъзел на живота ми в писмен вид е всъщност дело и на Ваня Щерева - любима писателка и още по-любима приятелка. Също така и моя дуетна половинка в репертоар от руски романси... На маса...

Смело мога да заявя, че когато те редактират хора, които те обичат, спокойно придобиваш вид на писател.

Но... сега за предговора. Когато видях живота си, разказан в книга, осъзнах че дължа извинение на две групи мои приятели, колеги, роднини и познати - едните, които ще срещнат имената си в общите ни истории, а може би не искат, и другите, чиито истории съм пропуснал, без да искам... Сега пиша това буквално часове, преди книгата да зтиде в печатницата и няма време... Надявам се всички да ми простят и да продължат да ме обичат.

Това е. Този предговор може и да ви е объркал, но авторът го намира за необходим.

Особено, ако сте решили да продължите с четенето.

С обич,
Васко
22.09.2010, София