Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Зелени сенки, бял кит

Зелени сенки, бял кит

Сиела  / 

Когато известен писател, егоцентричен филмов режисьор и огромен зъл бял кит се съберат на Изумрудения остров, резултатът е по-безценен и от гърне злато. Нова книжна магия от повелителя на перото - Рей Бредбъри.

Към пълното описание и видео

14 BGN Цена:
14.-лв.
Купи
Добави в любими Любим продукт на: Силвия

Номер на продукт:

BKBKN001154

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 07.12

Зелени сенки, бял кит

Ключови характеристики

Когато известен писател, егоцентричен филмов режисьор и огромен зъл бял кит се съберат на Изумрудения остров, резултатът е по-безценен и от гърне злато. Никой леприкон не може да сътвори такива неустоими ситуации и запомнящи се характери – тази магия извира от самия повелител на перото – Рей Бредбъри.

През 1953 г. младият писател е призован в Ирландия от блестящия, но ужасяващ титан на киното, Джон Хюстън. Задачата на плахия творец е да улови на хартия най-свирепия от всички зверове в литературата – Моби Дик – под формата на сценарий, по който великият режисьор да започне да снима.
Но от мига, в който стъпва на ирландска земя, авторът се впуска в неочаквана одисея, по-завладяваща от всичко, което е дръзвал да си представи. Той постепенно опознава тази забулена от мистерии страна и нейните изкусително изплъзващи се обитатели. 

 

Откъс от книгата

1
Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
Земята беше зелена.
Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.
При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:
– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!
Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.
– Насам! Митническа проверка!
– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...
– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!
– Кога ще стане това?
– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът
му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!
– Ще остана шест месеца. Може би все пак...
– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.
– Това истина ли е?
– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?
Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.
– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.
– За първи път ли идваш?
– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.
– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.
– Няма разумна причина – изтърсих аз.
Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.
– Великолепно като за начало, но какво означава?
– Лудост.
Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.
– И от какъв вид, ако смея да попитам?
– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.
– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит.
Това ще рече Моби Дик, предполагам?
– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.
– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.
– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.
Инспекторът кимна, огледа ме и обяви:
– Значи ти си тук, за да пишеш сценарий! Освен теб в Ирландия има само още един кинаджия. Как му беше името. Висок такъв, с набръчкано, маймунско лице. Взе ферибота, за да види какво представлявали ирландските морета. Е, видя. Изповръща си и обяда, и закуската. Беше блед като платно, едва удържаше Китовата книга под мишница. „Никога повече“, каза. Та на теб, момче, дали ще ти е по силите?
– А на вас?
– Не знам, Китът никога не е отсядал на нашия пристан. Но толкова за литературата. Какво беше другото, психологическото нещо? Да не си дошъл да наблюдаваш как католиците лъжат като побъркани, а унитаристите се бият по гърдите?
– Не, не – отвърнах бързо, припомняйки си единствената си визита тук, когато времето беше ужасно. – Сега, помежду гоненето на Кита, ще се помъча да разбера ирландците.
– Че то господ вече се е отказал, че ти ли? С него ли ще се мериш? Хич не ти трябва и да опитваш. – Моливът увисна във въздуха.
– Е... – казах, нахлузвайки черната торба на главата си, пристягайки примката на шията си и ритайки столчето под краката си – да ме прощавате, но това е единственото място на земята, където съм мечтал да попадна. Всичко е толкова тайнствено. Когато бях малък и минавах през ирландската част на града, тамошните хлапета ме спукваха от бой. А когато те опитваха да прекосят нашия квартал, ги пердашехме пък ние. Вече половин живот се чудя защо правехме това. Така и си отраснах, в неведение.
– В неведение? Само толкова ли ще кажеш? – извика инспекторът.
– По повод ирландците. Проблемът ми е не толкова с тях, колкото със собственото ми минало. Не си падам по ирландското уиски, нито по ирландските тенори. Ирландското кафе също не ми е по вкуса. Списъкът е дълъг. След като съм живял с тези ужасни предразсъдъци, трябва най-сетне да се преборя с тях.
Затова, когато студиото ми предложи да преследвам Кита в Ирландия, си рекох, господи, ето най-сетне възможност да сравня реалността с бремето на подозренията. Да погреба призрака завинаги. Ето защо – заключих плахо – може да се каже, че съм дошъл да видя ирландците.
– Няма начин. Да ни чуеш, да. Но нашите езици не са свързани с мозъка. Да ни видиш, казваш? Та ние дори не сме тук. Ние сме някъде там, отвъд. Дай за малко тези очила.
Той се пресегна, сне внимателно очилата от носа ми и ги надяна на своя. – Господи, но те са почти за нормално зрение!
– Да.
– Не, не! Фокусът им е прекалено точен. Трябва ти нещо, което да изкривява светлината и да създава мъгла, преминаваща към дъжд. Тогава ще ни видиш как плаваме, почти удавени, по гръб, като онова момиче от Хамлет, как му викаха...
– Офелия?
– Да, бедното девойче. Е – върна ми очилата той, – ако искаш да се вгледаш в тълпата, по-добре ги махни, инак ще ти се стори, че вървим наляво, докато всъщност завръщаме надясно. И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди. Но си прав за всичко, което каза!
– Прав ли? – попитах поразен.
– Инспекторът притвори клепачи, разгръщайки собствения си списък.
– Кафе? Ние не печем зърната, ние ги изгаряме! Икономика? Музика? Тук те вървят ръка за ръка. Виж просяците, които дрънкат на разстроено банджо на моста О’Конъл, или другите, дето въртят латерни из парка „Сейнт Стивънс“. Звучат като бетонобъркачки, пълни с ножчета за бръснене. Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята... Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.
– Аз не изпитвам неприязън към вас.
– Ще изпиташ и още как. Слушай! – прошепна старецът. – Виждаш ли оная тумба ирландци, дето бързат да се махнат от острова, преди да е потънал? Те са тръгнали за Париж, Австралия, Бостън и хич няма дори да се обърнат назад. Защо е целият зор да се махнат от Ейре, ще попиташ? Е, ако и ти в събота вечер можеше да избираш между развлеченията да гледаш филм с Грета Гарбо от 1931-ва в кино „Джойъс“, да се изпикаеш от статуята на поета край театър „Гейт“ или да се хвърлиш в река Лифи с щастливата мисъл да се удавиш, също щеше да търсиш начин да се ометеш оттук. Хората го правят ежедневно, на цели тълпи, от убийството на Линкълн насам. Населението е спаднало от осем милиона до по-малко от три. Още един картофен глад или още една гъста мъгла, която да трае достатъчно дълго, та всички да се изнижат през Ламанша и да се дегизират като филаделфийски полицаи, и страната ще опустее. Не можеш да ми кажеш нищо за Ирландия, което вече да не знам.
– Надявам се да не съм ви обидил! – отвърнах след кратко колебание аз.
– Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш... нещо порнографско ли е?
– Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.
– Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!
– Довиждане... и благодаря!
– Чуйте го само – рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. – Взел да ми благодари!
Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.
 
2
Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел „Роял Хайбърниан“. Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога
да се срещна със „Самия Дявол“. Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.
– Господине – каза, – вие да не сте някой известен писател?
– Нещо подобно.
– Е – почеса се по главата той, – аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.
На прага се обърна и ме изгледа.
– Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.
Вратата тихо се затвори.
Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.
– Кой маршрут ще желаете? – попита шофьорът. – Дългата или кратката обиколка?
– Кратката.
– Тя е скъпа – прекъсна ме той. – Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?
– Дългата обиколка тогава.
– Тъй да бъде! – Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.
Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.
– Хайде, хайде – пъхна го наново в ръцете ми той. – Качвайте се, вече почти стигнахме.
– От доста години не съм...
– Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне.
Скачайте.
Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.
– Не изглеждате много разстроен...
– Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.
– Благодаря – извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.
 
3
Десет минути по-късно, почти превалил поредния хълм, спрях и се ослушах.
Някой подсвиркваше и пееше „Моли Малоун“. Насреща ми се задаваше възрастен мъж, криволичейки страховито на велосипед, не по-добър от моя. Щом стигна билото на хълма, той
падна и остави колелото да лежи в краката му.
– Ей, за нищо не ставаш вече! – извика, ритайки гумите. – Стой си там, бракма такава!
После, без да ми обръща внимание, извади от джоба си бутилка. Доизпразни я философски и я задържа над езика си, докато падне и последната капка.
– Наред ли е всичко? – осмелих се най-сетне да се обадя. – Май и двамата имаме затруднения.
Старецът примигна.
– Американски глас ли чувам?
– Да. Ако мога да помогна с нещо...?
– Има помощ и помощ – показа ми празната бутилка той. – Докато въртях педалите по хълма, ми мина през ума, че с ей тоя приятел тук – кракът му подритна леко велосипеда – сме връстници. И двамата гоним седемдесетте.
– Поздравления.
– За какво? Че още дишам? Това е навик, не заслуга. Защо, ако смея да попитам, си ме зяпнал такъв?
Аз отстъпих назад.
– Ами просто се чудех... дали нямате роднина в митницата на пристанището?
– Че кой няма? – Пъшкайки, той се приведе за возилото си. – Добре, починахме малко, вече е време отново да потегляме.
Със Сали – така съм кръстил проклетото колело – не знаем къде отиваме, просто всеки ден поемаме по нов път и гледаме докъде ще ни отведе.
– Майка ви знае ли къде сте? – направих опит да се пошегувам.
Старецът ме изгледа втрещено.
– Странно, че го казвате! Да, знае. Тя е на деветдесет и пет и по цял ден търка кушетката. Мамо, рекох ѝ сутринта, излизам за цял ден, да не си пипнала уискито. Живеем двамата, така и не се ожених.
– Съжалявам.
– Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът им е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.
– На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа изпод вежди.
– Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена. Защо, съмняваш ли се?
– Ни най-малко.
Изражението му се отпусна.
– Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?
Аз изведнъж се възпламених.
– На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.
– Мили боже – вметна старецът. – Ти си писател!
– Как отгатнахте?
Той изсумтя, махвайки с ръка.
– Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!
– Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.
Мъжът се приведе към мен.
– Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?
– Не, просто...
– Нищо, нищо – махна той. – Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните – всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците...
Господи, как ще се отвратиш! И все пак...
– Все пак?
– Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим. Ето! Виждаш ли онова шествие от безработни, маршируващи по улицата в окъсани дрипи?
– Да!
– Това е Първият кръг на ада! Виждаш ли онези младежи, които въртят боси педалите на колела със спукани гуми и опадали спици?
– Да!
– Това е Вторият кръг на ада! – Мъжът замлъкна. – А ето там... Можеш ли да прочетеш? Третият кръг!
Прочетох табелата.
– „При Хийбър Фин“... Но това е кръчма.
– Той се престори на изненадан.
– Знаеш ли, май си прав. Е, ела и се запознай с моето... семейство!
– Семейство? Нали казахте, че не сте женен.
– Не съм. Но нека влезем!
И той похлопа силно на вратата. Озовахме се в заведението, обградени от блясъка на месинговите канелки и лицата на десетина разтревожени клиенти.
– Аз съм, момчета! – извика спътникът ми.
– Майк! Ама че ни стресна – рече един от тях.
– Помислихме, че става нещо! – подхвърли друг.
– Може и да става... поне за него. – Той ме ръгна с лакът. – Е, момче, какво ще пиеш?
Понечих да кажа вино, но огледах обстановката и се отказах.
– Уиски, моля.
– За мен един „Гинес“ – поръча Майк. – А сега малко представяне. Това там е Хийбър Фин, собственик на бара.
– Да, с трета и четвърта ипотека – допълни Фин, подавайки ми уискито.
– Следващият пък е О’Гавин, господар на най-добрите мочурища в цял Килкок, откъдето реже и продава торф, за да не гасне огънят в ирландските огнища. Също така чудесен ловец и риболовец както през сезона, така и извън него.
– Така е, бракониерствам дивеч и риба – потвърди О’Гавин.
– Но поне сте честен човек, господин О’Гавин – рекох аз.
– Не – отвърна той, – щом си намеря работа, веднага ще отрека всичко.
– До него пък е Кейси – посочи Майк. – Той може да ти подкове коня.
– Ковач – каза Кейси.
– Да ти смени спиците на колелото.
– Механик – каза Кейси.
– Или пък свещите на таратайката.
– Ав-то-мон-тьор – каза Кейси.
Показалецът на Майк се премести нататък.
– А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!
– Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О’Гавин, така ли? – попитах аз.
Всички се разсмяха, а Кели обясни: – Това е популярна туристическа грешка. „Торф“ тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.
– И освен това събира залози за гонките – подхвърли някой.
– Букмейкър, с други думи – каза Фин.
– Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? – отбеляза Кели.
– Положително! – отвърнах.
– А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.
– С живопис ли се занимавате? – попитах, докато се ръкувахме.
– През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.
– До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.
Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:
– Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да ѝ помага господ. Затова дежуря вместо нея.
– Кажи ни сега, момче – заключи Фин, – теб какво те мъчи?
– Един кит. И... – за миг се запънах. – Ирландия.
– Ирландия?! – извикаха всички в един глас.
Майк се зае да обясни.
– Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.
След кратка тишина някой каза:
– Че ние всички сме на тоя хал!
Когато смехът поутихна, О’Гавин се наведе напред:
– Кое точно не разбираш?
Майк се намеси, за да предотврати хаоса.
– По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. – Той спря и се обърна към мен. – Е, момче, вече познаваш всички.
– Майк, сякаш пропусна някого. – Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. – Не ме запозна с... него.
Майк се взря и каза:
– О’Гавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?
Кели проследи погледа му.
– Не, няма никого.
– Как – посочих аз. – Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!
– Виж, янки – намеси се Тимълти, – недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.
– Наистина?
– Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!
Всички кимнаха, доволни от обяснението.
– Добре казано, Тимълти – обади се Майк. – А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.
– Нащрек за какво? – попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.
– Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убягнат. – Гласът на Майк стана тайнствен. – Всичко може да се случи... и се случва. – Той вдиша мъглата и замръзна. – Шшт! Чуваш ли?
Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!
Майк затвори очи.
– Тихо! Слушай!... Да!

Ревю от Книголандия

Книголандия

- Да пукна дано! – извика. – Това си ти!
– Аз съм – съгласих се смирено.
– Закъсня! Добре ли си? Какво те забави?
– Ирландия – отвърнай, махайки зад себе си по посока на пътя.
– Боже, това обяснява всичко. Влизай, влизай! 


С Рей Бредбъри не може да имаш очаквания и предубеждения. Просто трябва да го четеш с отворен ум и сърце, с увереност, че той няма да те подведе, а ще те заведе на някое специално място, смес от реалност и въображение, че ще се погрижи да си прекараш страхотно, да видиш живота от друг ъгъл и в крайна сметка да затвориш книгата с разкачена от усмивки челюст. В “Зелени сенки, бял кит” се случва точно това, че и много повече – книгата е рязко отличима от всичко, което съм чел от него и мога да я свържа единствено с любимата ми “Кръчмата на Калахан” на Спайдър Робинсън. Между двете има твърде много паралели, за да е просто случайност, но е важно да се отбележи, че именно един от най-популярните фантасти е написал нефантастична книга, която звучи като разказ за друга планета, но не е – това просто е поема в проза за Ирландия и ирландците.

В тази луда книга има хумор за цял живот. Има кръчми, пиянски истории, странни просяци, още по-странни сватба и лов (последствията от тях в цитат в края), че и много, ама много препратки и връзки с “Моби Дик”.

Виж още

Ревюта на наши потребители за Зелени сенки, бял кит

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран