Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Експедиция Recycle

Експедиция Recycle

Вакон  / 

Обиколка на Черно море с колело. 6000 км за 45 дни. Преплетено с купища приключения, това пътешествие е не само зов за събуждане, но и забавна авантюра.

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKT000102

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 09.12

Експедиция Recycle

Ключови характеристики

Вячеслав преминава 6000 километра с колелото си в една уникална велоекспедиция по Черно море. В същността на обиколката са закодирани рециклирането, влиянието на автомобилите върху замърсяването и призивът към осъзнаване и промяна.
Мотото на мисията е: Рециклиране на мисленето в полза на опазването на околната среда. Името на експедицията – REcycle – е вплело в себе си двата основни елемента на експедицията – рециклиране и колоездене.

Природата е твърде търпелива с нас, но докога? Заслепени сме от собствения си егоизъм, който ни пречи да осъзнаем, че вредим не само на самите себе си, но и на идните поколения. Принуждаваме ги да живеят в кофа за боклук и да дишат през маска! Как можем да избегнем прокобата на подобно завещание? Свикнали сме винаги да бъдем обгрижвани, но Земята вече има твърде много деца. Крайно време е да пораснем и да поемем своята отговорност!

Маршрутът на велообиколката минава през България, Румъния, Украйна, Крим, Русия, Грузия и Турция по бреговете на Черно море. Целта й е не само да документира незаконни сметища, но и да изследва как различните култура и самосъзнание влияят върху здравето на Черно море и как отделните държави се справят с проблема на „еднократната опаковка“.

Преплетено с купища приключения, това пътешествие е не само зов за събуждане, но и забавна авантюра с жителите на една държава, която не е обособена на никоя карта – тази на черноморския народ.

Вячеслав Стоянов ни грабва със своята толкова проста и същевременно вдъхновяваща философия:

Обичам живота и искам да се възползвам от всичко, което предоставя той! 

 

 

♦  ♦  ♦

Вячеслав Стоянов е авантюрист, мечтател и най-вече природолюбител. Само за седем години бесарабският българин, роден на полуостров Крим, превърта километража на велосипеда си за няколко живота напред. От „редовен гражданин с автомобил“ той се превръща в пътешественик на „две гуми“ с над 70 000 километра зад гърба си. Той е първият българин, обиколил с колело крайбрежието на Средиземно и Черно море, а скоро смята лично да опита вкуса на приключението между най-северната и най-южната точка на Америка.  

Когато не е на път, работи като дизайнер и дори тогава е верен посланик на мисията „колелото срещу автомобила“. Затова и през 2011 г. организира национален веломаратон, както и проектите: „София Грийн тур“, „София Байк рентал“ и много други.

 

 

Откъс от книгата: 

Всяко хлапе кара колело. Хванах цаката на двете гуми още в детската градина. Спомням си как батковците ме пуснаха с колелото от един баир, предвкусвайки забавлението, което моето падане ще предизвика. Много смешно, няма що! Представям си как щях да изглеждам само. Но за тяхно разочарование и моя радост успях да подкарам звяра от първия път. Бях толкова щастлив, че часове наред не можех да се спра, дори се стараех да изпреваря всички колоездачи по пътя си. Не бързах да връщам колелото. Задържах го за отмъщение, криейки го от родителите си в гъстите храсти до блока, в който живеехме. Но батковците се оказаха големи сополанковци. Оплакаха се на своите родители и пред вратата ни цъфна цяла делегация. Наложи се да им върна колелото. Бях засрамил баща си и здравата порция пердах не ми се размина. Спомням си, че около седмица се хранех прав заради синините по задните ми части.

Първото лично колело купих със собствени пари на десетгодишна възраст. Спечелил ги бях през лятото в едно от селските стопанства, където баща ми ме беше уредил на работа. Едвам овладях 20-килограмовата едноскоростна „Украйна“. Тежък кон. Когато падах, се стараех най-вече да опазя колелото, та вследствие на това всичките ми крайници бяха ожулени. Този факт никак не ме притесняваше, даже ме правеше още по-щастлив, въпреки наставленията на загрижената ми майка. Колелото стана неотменна част от моя живот. От изгрев до залез се губех от дома, притеснявайки все повече и повече родителите си. Толкова много мислех за него, че го взимах със себе си и в сънищата. Както медът събира мухите, така месеци наред децата се трупаха с неприкрита завист около новата ми играчка. Мнозина от тях умираха от щастие, когато ги качвах на рамката на колелото, за да ги повозя из кварталните улици. Но не успях да се порадвам дълго на придобивката си. Само след половин година, докато стоях по поръчка на майка си на опашка за извара пред една млекарница, го откраднаха. Не бях на себе си. Дни и нощи наред образът на колелото с всичките му „бижута“, с които го бях украсил, не ми излизаше от главата. Децата от махалата също преживяваха загубата, тъй като то беше източник на радост за всички ни. Второто колело купи баща ми, по-скоро от съжаление към децата в квартала, но след няколко месеца и то бе сполетяно от същата участ. Общо пет са колелата, които ми откраднаха като малък. Сякаш бях урочасан.

Едва преди три години, след дълго прекъсване, отново си припомних удоволствието от пътуването на две колела. Този път играчката се превърна в транспортно средство. В съвременния град шофьорът не е нищо повече от страдалец, окован в задръстванията, изправен пред вечния проблем къде да паркира. Да не говорим за обсебеното от такси, скоби, глоби и поддръжка на автомобила съзнание. Натрупването на всичката тази отрицателна енергия бързо ме отказа от автомобила като транспортно средство. След като видях сметката на собствената си кола (ударих я челно на едно от заледените кръстовища в София, която за пореден път бе изненадана от метеорологичните условия), я дадох за скрап и си купих колело. Олекна ми. Колелото ми даде свобода и независимост, освобождавайки едновременно с това голямо място за сървъра в главата ми. Страхувах се, че няма да мога да се справя, но приказката, че човек научи ли се веднъж да кара колело, никога повече не може да забрави, се оказа вярна. Сякаш никога не бях слизал от него. Първият ден мина като насън. Карах без посока подобно на свободен електрон, обикаляйки цяла София, преминавах от парк в парк, скачах от бордюрите на тротоарите, шмугвах се между колите по натоварените кръстовища. Усмивката не слезе от лицето ми. Установих, че се движа доста по-бързо, отколкото с автомобил, като използвах всички алтернативни маршрути за каране, които освен улиците и парка включваха и пешеходните зони. Седмица по-късно се почувствах като Робокоп. Сякаш всички мускули на тялото ми бяха блокирали – мускулна треска вследствие на заседналия живот, който бях водил. Започнах да ходя на работа с колело, изминавайки по двайсет и пет километра на ден. Освен свободата и гъвкавостта, които ми даде колелото, открих още един плюс – намаляването на стреса. Не ми стигаше монотонността на работата ми, та трябваше, заклещен сред стотици автомобили, да търпя звука на клаксоните, които изнервените шофьори надуваха. В колата се чувствах като бройлер, не като свободен индивид. Стресът е следствие от еднообразния и застоял начин на живот. Но за радост има лек срещу него. Съществуват, разбира се, милиони начини да избягаш от стреса, но нека споменем най-разпространените – спорт, алкохол и секс. Спортът е най-ефективната, но същевременно и най-трудната форма на превенция, при която разстоянието от идеята до нейната реализация е твърде дълго. За спорта се изискват усилие и постоянство, които мнозина възприемат като чиста проба стрес. Но това е следствие от неправилния подход към проблема, който поражда и погрешни изводи. Напомня на несполучлив опит за отказване от цигарите. Бях пушач и в продължение на десет години си мислех, че не мога без тях. Но преди седем години отсякох: „Дотук!“. Странна работа – мозъкът ни лъже какво е истина и какво не е, отдалечава ни от реалността и трезвата преценка за нещата. Мозъкът е като пчелна пита, запълнена с навици, нетърпяща празни пространства. Животът ни се гради върху навици, върху ангажиментите ни към семейство, работа, приятели, къща, кола, любовница (оппа… малко се отнесох) и така нататък... В това число влизат и вредни навици като цигарите, ако сте пушач, и алкохолът, ако сте зависим от него. Много пъти съм пробвал да откажа цигарите, заричайки се, че това ще стане в понеделник или когато свършат цигарите в пакета. Глупаво, нали? Но когато трябва да кажеш „Не!“, чудодейното хапче, рекламирано по телевизиите, не върши работа. С изхвърлянето на цигарите от гнездото им в пчелната пита на мозъка не се решава проблемът. Мозъкът не търпи празни пространства. Празното гнездо трябва да бъде запълнено, по възможност с положителен навик, например спорт или някакъв вид хоби. В противен случай цигарите отново се връщат в гнездото си, като ни убеждават за пореден път, че са се превърнали в неизменна част от нас, и ни заставят да повярваме в това. Така стана и при мен. Много пъти се отказвах, докато не започнах да изминавам разстоянието от двайсет и пет километра до работата си и обратно пеш, без да ме е грижа дали вали, или пък е студено. Отнемаше ми повече от час и половина в едната посока. Ако все пак ми се допушеше, обличах спортния екип и тичах още десетина минути из квартала, за да ми мине. След месец и половина упорство накрая успях и изхвърлих от мозъка си вредния навик, придобивайки нов, много по-добър. Беше голям успех, с който се гордея.

Ревюта на наши потребители за Експедиция Recycle

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран