Ще откриеш ли своя глас с “Писма до мъртвите с любов”

pisma-do-martvite-s-lyubovАвтор: Цветомира Дукова, „Аз чета“

“Свят пълен с чувства, чиито имена още не знаех.”

“Писма до мъртвите с любов” (изд. “Софтпрес) на Ава Дилийра е една много нежна и много тъжна младежка история. Книга за болката от загубата, за непосилната тежест на порастването, но и за преодоляването. Защото, ако не намерим сили да продължим, губим твърде много и нараняваме хората, които най-малко го заслужават.

Лоръл започва първата си година в гимназията. Година по-рано сестра й умира, а преди две родителите й се развеждат. Твърде голяма концентрация на мъка, въпроси без отговори, самообвинение и потиснат гняв в крехкото тийнейджърско сърце. И то е почти изоснови опустошено.

Лоръл има нужда от нещо трайно, което да се издига над обикновеното. Такава магия тя открива сред велики (и вече мъртви) музиканти, актьори, писатели, авантюристи и в писмата, които адресира до тях.

Младото момиче черпи мъдрост и вдъхновение от техните съдби. А към края на книгата си дава ясна сметка, в какво могат да се превърнат сбъднатите мечти. След дълго и изтощително пътуване към себе си, тя разбира колко трудно е да се пребориш със звяра, който спи в човешкото сърце.

“Понякога музиката ти звучи, сякаш таиш твърде много вътре в себе си. Може би дори ти не си успял да изкараш всичко. Може би затова си мъртъв. Избухнал си вътрешно.”

Постепенно в гимназията Лоръл намира своето място – среща необикновени приятели (които се наричат “обичайните чудаци”) и любовта в прегръдките на Скай (който е напълно очарователен и неустоимо* сладък). И за кратко си позволява прекрасното усещане да бъде част от нещо важно, голямо и красиво.

Но загубата е белязала живота й, а невъзможността (или отказът й) да сподели, изгражда стена пред всяка връзка.

Загубата е неизбежна в човешкия живот, а изкуството да губиш трудно се овладява, както казва Елизабет Бишъп, но когато си млад и когато преживяваш това, за което говорят поетите, е невъзможно да си обективен или мъдър.

“Историите се променят, докато порастваме. Понякога смисълът им се губи.”

С искреност и лекота Дилийра поставя някои от най-сложните въпроси, пред които все някога се изправяме (преживява ли се мъката; какво може да се случи с невинността; как да намериш себе си; какво е нормалното в извънредни ситуации; порастваме ли някога истински) и елегантно, ненатрапчиво помага на читателя да намери своите отговори.

Нормално е понякога да боли, да не си силен, да не си безгрешен и да те е страх. Всички ни е страх. Често ни става “тъжно от цялото това очакване да ни е весело”. Но не е нормално да се криеш от света, защото в тази игра няма да излезеш победител, дори и дълги години да я играеш.

Ако можеш да назовеш болката с думи и да кажеш истината, ако можеш да пишеш за чувствата си, не си чак толкова безпомощен. Да разкажеш означава да изхвърлиш болката навън, да се спасиш и да откриеш своя глас.

П.П.: Няколко цитата от тази книга ще помня дълго време, но един ще запомня завинаги – изречение, което е едно от най-красивите определения за същността на любовта, които съм чела: “Двете най-важни неща на света са да си в опасност и да те спасят.”

* падам си по момчетата на Джон Грийн, падам си по Скай и не мога вече да го крия! Олекна ми като си признах, честно.