В клинч: Историята на моите филми

В клинч показва Фатих Акин чрез неговите собствени думи – автентично, непресторено, директно, живо. Разказ от работилницата за филми: как е успял да прекара вижданията си през бариерата на съпротива от страна на чиновници и продуценти, как на терен е измъкнал най-доброто от своенравните актьори, как е заимствал от историята на киното, но въпреки това е останал верен на себе си.

Нищо не му е било сервирано наготово: момчето от турски произход от Хамбург-Алтона, което се възхищава на Брус Лий и мечтае да влезе в киното, самò си проправя пътя, понякога дори с юмруци, път, който го отвежда до червения килим на Берлин и Кан. Без да се огъва, без да забравя произхода си. Биографията му е безпрецедентен пример за самоуверено и в същото време съвсем свободно преминаване между две култури: постоянно пътуване между Босфора и река Елба.

Правенето на кино е като бокса в моменти на съмнения битка със самия себе си. Фатих Акин не крие нищо, каквото му е на сърцето, това му е и на езика. И го разказва увлекателно.

Героите на Фатих Акин горят от страсти и жадуват свобода, самият той излъчва същата прекрасна енергия, когато говори за кино – за собствените си филми, за филмите на другите и изобщо за всичко на света от миналото, настоящето и бъдещето.
Мартин Скорсезе

♦  ♦  ♦

Фатих Акин е германски режисьор от турски произход. Роден е в Хамбург на 25 август 1973 г. в семейство на турски имигранти. Завършва Хамбургския колеж по изкуство през 2000 г. 
Филмът му Срещу стената (2004) е удостоен със Златна мечка от Берлинския филмов фестивал, а също и Европейската филмова награда за най-добър филм и награда на публиката. 
Сред най-известните му творби са На прага на Рая, Soul Kitchen и документалния Музиката на Истанбул.   

Откъс от книгата

Експозе
към Забравихме да се върнем, 1999

През 1966 г. баща ми – Мустафа Енвер Акин, 22-годишен, пристигнал в Германия като гастарбайтер, за да си търси късмета. По-голямата му сестра Тюркан
вече била тук, мъжът ѝ бил един от първите гастарбайтери в Хамбург. Освен това баща ми бил моряк, привличало го хамбургското пристанище. 

Намерил си работа в предприятие за химическо чистене. Искал да остане две години в Германия, да спести пари, за да купи мотор за лодката си и да осигури живота си в родината. 

След няколко години по-младите му братя Юнус и Неджат го последвали. Татко им помогнал да си намерят работа и така четирима от общо седемте братя
и сестри се озовали в Германия.

Неджат, най-малкият, не издържал много дълго. След едно сбиване се наложило да напусне страната при „черна нощ и гъста мъгла“. Вече били само трима.

Двете години минали и заминали, а баща ми решил да остане в Германия може би още само година, а може би още две. 

Ергенският живот взел да му изглежда прекалено напрегнат. През 1968 г. се запознал с майка ми – тя била на 19, учителка в малък градец, баща ми бил на 25 и още същата година се оженил за нея. Убедил я да тръгне с него за Германия.

Майка ми никога не била ходила пò на запад от Истанбул. През България, Югославия, Австрия те стигнали до Германия. По целия път тя плакала и се питала какво, по дяволите, търси тук. Когато за първи път влязла в Германия, валяло. 

След първия шок тя все пак свикнала с новия си, чужд дом и си намерила работа на поточната линия в „Монблан“. Там имало много земляци. До нея стоял и
баща ми, който непрекъснато я уверявал, че всичко е само за няколко години. 

Родил се брат ми, това било през 1970 г., и родителите ми били на едно мнение, че Джем трябва да тръгне на училище в Турция. С това бил сложен лимит на времето: ще останат в Германия, докато настъпи мигът детето да тръгне на училище. 

През 1973 г. аз съм дошъл на белия свят и докато съм в състояние да мисля, ще мисля на немски, въпреки че вкъщи винаги сме говорели на турски. Вероятно поради влиянието на чичо Луц и госпожа Майер – нашите немски съседи, които се грижеха за брат ми и за мен, докато родителите ни бяха на работа. 

Но Джем тръгна на училище в Хамбург и така лимитът бе разширен за неизвестно време. През 1980-а – междувременно бяха минали 15 години, откакто баща ми бе тук – турските учители получиха правото да кандидатстват за работа в местните училища, тъй като в някои от тях на емигрантските деца се преподаваше на два езика.