Червената къща

„Ако се опитваш да убедиш другите, че нещата са станали по определен начин, накрая и ти се убеждаваш, че наистина се е случило така. Но не можеш да направиш нищо: рано или късно истината излиза наяве. Искам да кажа, накрая може и да забравиш миналото, но после миналото си спомня за теб.”

Когато на Алина Страда – най-младата от семейството – се пада тежката задача да затвори Червената къща завинаги, тя се озовава сред предмети и снимки, принадлежали на три поколения. Сред следите, оставени там от близките ѝ, обичали и мразили тази къща и живели в нея като в убежище или в затвор. Сред спомени, някои избледнели от времето, други живи и болезнени, трети колебаещи се между действителност и измислица. Сред незададени от страх въпроси, чиито отговори Алина намира смелост да потърси. Въпроси около красивата ѝ и загадъчна баба Рене - тунизийката, чието голо тяло все още живее в рисунката, направена от дядо ѝ Лоренцо на фасадата на къщата в ужасната нощ, когато тя го напуска. Макар и скрита под пласт червена боя, петдесет години по-късно тя се появява избледняла след един проливен дъжд, сякаш за да напомни, че истината не може да се заличи и рано или късно излиза наяве..

Въпроси около майка ѝ Алба, вечно бягаща от нещо и вечно търсеща нещо, с неудържимо егоистично желание за живот, готово да унищожи всеки, приближил се до нея. Тъжните въпроси около баща ѝ, предпочел смъртта пред непоносимата мисъл да живее без Алба. И въпросите отнасящи се до нея и сестра ѝ Изабела, почувствали се предадени от майка си и, може би, и от баща си. Свързани от обич и омраза, съюзници и съперници, независимо от всичко, те остават сестри, принадлежащи към едно семейство и изглежда, че кръвната им връзка е по-силна от всичко останало...