Футболът, тази болка отляво

С Ваньо Глухчев сме съседи през има-няма 200 метра. И двамата сме заклети пешеходци. При случайна среща, каквито и да са актуалностите на деня, все ще стане дума за незавяхващата му рана: шампионската титла, която спечели с битки на терена, а му откраднаха с игрички – пак на терена.

С Гочето не пропускаме домакински мач на „Локомотив“. Разменяме поздрави и думи, но това не ми е привилегия. Него го познава поне половин Пловдив, приятел е с всички – бивши съотборници и съперници, фенове от различна разцветка, ветерани, че и подрастващи. Но още го боли, че навремето „Локомотив“ го отпрати без прощален мач.

Мишо Георгиев замени оттеглянето си от футбола със сезонно присъствие в дворното си „ранчо“. Както беше бързоног с краката, сега не може да стои с ръце в джобовете – и умее да превръща едно малко парче земя в зеленчуков „гоблен“. И чак сега откриваме, че през далечната 1963 г. на бургаски терен сме били противници в мач от републиканско ученическо първенство. Шансът си знае работата.

Това, което обединява всички ни, е любовта към футбола. Тази любов обсебва в ранна детска възраст и с емблемата на отбора на сърцето се превръща в пожизнена.

Спортната литература е океан, а най-пространната и дълбока съставна част от него е футболното море.

Ние не се възприемаме и нямаме претенции да бъдем представителна извадка на нашето поколение. Но все пак, както всички останали, имаме право на своя дума.