Моят живот с Моцарт

Издателство Леге Артис отбелязва рождението и смъртта на Моцарт (27 януари 1756 – 5 декември 1791) с тази брилянтна изповед на обичания Ерик Емануел Шмит за трудностите на съзряването и силата на музиката.

В книгата е включен линк към Spotyfi плейлист с произведенията на Моцарт, които Шмит споменава в книгата и които ще докоснат духа дори на онези, които по една или друга причина са се разминавали с гения на Моцарт. Една вълнуваща книга и вълшебна музика – какво повече!

И тъй, за мен ти, Моцарт, беше внезапна любов със закъснение. Внезапната любов е толкова загадъчна в изкуството, колкото и в любовта. Това не беше толкова откритие, колкото откровение. Внезапната любов е нещо като пророчество. Времето се гъне и усуква, и ето че в един-единствен миг изплува бъдещето. Пътуваме във времето. Стигаме не до паметта за миналото, а до паметта за утрешния ден. Такава е внезапната любов: човек разбира, че има да сподели с някого нещо силно, наситено и прекрасно. Когато ми изпрати писмото си, освен музиката ти получих и убеждението, че с теб ще изживеем заедно една дълга и красива история, и че през целия ми живот ти ще ме съпътстваш, ще ме следваш, ще ме водиш, ще ми подшушваш по нещо съкровено, ще ме забавляваш и ще ме утешаваш. Добре ли съм разбрал? Разчитам на теб.

Е.-Е. Шмит

Моцарт стана на 250, а музиката му, от жива по-жива, звучи у нас, за нас и около нас, без да е състарена дори с бръчица. Има някаква мистерия в нея: дали не извира от нечуваната свобода? Неизтребима е и легендата… Музиката на Моцарт е непрекъснато търсене на любов и обяснение в любов. Кой е създал най-красивите, най-сложните, най-фино нюансираните женски образи в музиката, ако не Моцарт? Кой е разбирал по-добре жената в цялото й разнообразие?

Изобщо не съм религиозен.

И все пак упорит, мелодичен и неумолимо нежен, ти ме принуди да се замисля. Защо празнуваш Рождество? – ме запита ти. За какво харчиш толкова пари? Отговорите достигаха до съзнанието ми и ме плашеха. От сутринта се чувствах добър, а сега откривах, че всъщност съм доволен единствено от себе си – изтривах егоизма, който бе водил поведението ми през годината, и с подаръци откупвах намеренията, които не ми бяха минали през ум, телефонните разговори, които не бях провел, часовете, които не бях посветил на другите. Вместо да грея от благородство, аз си купувах душевен покой. В беса ми към подаръците нямаше нищо евангелско: – една точна инвестиция, за да си спечеля добра репутация. Не желаех покой, освен своя собствен.
А ти ми напомняше, че празнуваме раждането на един бог, който говори за любов…
Тъй че, няма значение дали вярвам или не в този бог: щом си позволявах да чествам Рождество, трябваше поне да отдам почит на любовта…
Бях разбрал.

—————-

За мен и вчера, и днес, Моцарт остава името, което опълчвам срещу света. Моцарт, или как човек да стане себе си… Ти беше моята тайна, а след това моят талисман…
Детството е страна, която прекосяваме, без да се усетим. И щом стигнем до границите й и се обърнем, вече виждаме гледката изцяло, но е твърде късно.
Човек вижда детството, щом излезе от него…
Детският дух идва с годините.
Детският дух идва късничко: той е грижа на старостта…
Какъвто и възторг да показва, човек винаги е притеснен на изложбите на бонзаи, боли го за тях, за орязаните им корени, за усуканите им клони, за залъганата им жажда, отблъсква го наложеното над природата насилие, изкривеното развитие, отвращава го палачът-естет, победил някой по-слаб от себе си…
Днес не знам дали Бог или Исус съществуват. Но ти ме убеди, че съществува Човекът.
Или поне заслужава да съществува.