Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
Нарисувай бъдещето

Нарисувай бъдещето

Друга проза  / 

Историята на Лупе, единадесетгодишна дъщеря на мексикански емигранти ни дава сили да следваме мечтите си. В най-трудни моменти Лупе намира сили в себе си да вярва, че всеки сам създава бъдещето си, че я чака само добро.

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKN001352

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 13.12

Нарисувай бъдещето

Ключови характеристики

Лупе, единадесетгодишната дъщеря на мексикански емигранти, живее с дядо си и баба си в занемарен апартамент в Сан Франциско. Любовта в сърцето ѝ, възпитано да посреща непосилните изпитания на живота с вяра и положителна нагласа към настоящето и бъдещето, е вълшебният ключ, с който успява да отключи вратите на съдбата, да намери нови приятели, да внесе светлина в душата на прочутия художник Джонатан Пейдж, загубил зрението си в резултат на дегенеративно заболяване.

Малкото момиче владее хватки, с които може да извие китките на всеки нагъл крадец, успява с упование и вяра да се съпротивлява на тежката болест, от която
страда, и намира сили да превърне петнадесетия си рожден ден – най-големия празник в живота на всяка мексиканска девойка – в нова отправна точка към света.

В най-трудни моменти Лупе намира сили в себе си да вярва, че всеки сам създава бъдещето си, че я чака само добро и че... тя е кралицата на бала. И ни дава сили да следваме мечтите си.

 

· Превод: Ирина Манушева ·

 

 

♦  ♦  ♦

Луиз Хей, авторът на световния бестселър Излекувай живота си, е метафизичен лектор и учител, с над 50 милиона продадени книги по целия свят. В продължение на повече от 25 години Луиз помага на хората по света да откриват и използват пълния потенциал на собствените си творчески сили, в името на личното израстване и самолечение. Луиз е създател и председател на „Хей Хауз“ – издателска къща за книги, компактдискове, DVD и други продукти, допринасящи за изцелението на планетата.

Лин Лобър е писател, учител и литературен сътрудник. Издала е три собствени книги, както и много в съавторство с други писатели. Специализира в областта на художествената литература, личните разкази и самоусъвършенстването. Нейни есета са публикувани в „Ню Йорк Таймс“. Адаптира аудиокниги на автори като Джон Ъпдайк, Оливър Сакс, Опра Уинфри и Гор Видал.

 

 

Откъс от книгата  

Беше поредната прежуряща юлска сутрин в „Мишън Дистрикт“ – квартал в Сан Франциско, където всичко зелено и красиво сякаш беше изчезнало. Нямаше ги вече сладките кестени и ментовите върби от миналото, а някогашните морави бяха залети с асфалт.
Лупе, която караше ролери в двора на жилищния блок, изглеждаше изключение. В нея имаше нещо свежо и ново. Единадесетгодишна, тя имаше дългурести крака и ръце и дълга черна коса, вързана на конска опашка.
Когато светлината падаше по определен начин, в нея прозираше някаква вечна красота, непривична за възрастта й, приличаше на светица от италианска фреска. Но когато се усмихнеше, на лицето й се изписваше палаво изражение и тя отново се превръщаше в момиченце.
Докато правеше кръгчета по извитата алея за коли, тя тихичко си пееше: „Любовта ме кара да се чувствам добре. Тя е израз на радостта в мен“.
Поспря се да се полюбува на старомодната роза, увита около телената ограда и цъфнала в цвят на кайсия.
Вдигна очи към апартамента на втория етаж, където като по магия се появи лицето на стара жена, кафяво като фъстък и набраздено от дълбоки бръчки.
– Бабо, виж!
– Sí, sí. ¡Muy bonita! Внимавай да не се убодеш – извика старицата, но думите й се изгубиха в звуците на салсата, които се разнасяха отвътре.
Лупе бездруго нямаше да я послуша, цялото й внимание беше погълнато от красотата.
Това не притесняваше Хуана Салдана – точно на това беше учила внучката си. Така всички те бяха оцелели.
Бабата се прибра в апартамента си на втория етаж, пълнен с кашони от преместването и звуци от непрекъснато блъскане с чук. Апартаментът беше занемарен, със стари електроуреди и износени килими. В дневната влезе възрастен мъж с голяма саксия в ръце, остави я в стаята и отново излезе.
Към ударите на чука се присъедини нов звук – бръмчене от съседния апартамент 206.
Един дрезгав мъжки глас се провикна през шумотевицата: „Чух де, чух!“ и натисна домофона. Вратата се отвори и се показа издълженото, разярено лице на петдесетинагодишен мъж – Джонатан Пейдж. С чупливата си прошарена коса той изглеждаше едновременно изискан и смачкан – като принц, сполетян от тежки времена. Лицето му беше слабо, с високи скули и пълни устни. Носеше скъпа ленена риза, изцапана с доматен сос, и очила с телени рамки и тъмни стъкла. В дясната си ръка стискаше пачка долари.
Той погледна през прозореца.
– Влезе ли? – извика той.
Домофонът продължи да звъни.
– Вече те пуснах, за бога!
Той се върна ядосано при домофона и отново го натисна.
– Ей! – чу се гласът на куриера. – Нося пратка за...
Джонатан го прекъсна, беше необяснимо разгневен. Напоследък всичко го вбесяваше. По-рано същата седмица беше избухнал пред служителя, отчитащ електромерите, пред разносвача на китайска храна и пред човека, който го подстригваше веднъж месечно. Защо ли? Защото мразеше факта, че трябва да живее в този претъпкан апартамент и да зависи от други хора.
– Ей, ти. Пак ще натисна. Като чуеш бръмченето, отвори вратата – големия метален правоъгълник пред лицето ти.
Той изруга и натисна пак копчето на домофона. Куриерът най-после отвори вратата и влезе.
Лупе спря и застана в средата на двора, загледана с интерес в лицето на Джонатан, което ту се показваше на прозореца, ту се скриваше.
Упоритото блъскане от съседния апартамент стана още по-силно.
– Ще спрете ли с тази дандания? – изкрещя Джонатан, като изпусна част от парите си на земята. – По дяволите! – Той коленичи на четири крака и започна да опипва пода.
Куриерът стигна до горната площадка и завари Пейдж да опипва пода.
– Нося пратка за мистър Пейдж.
– Знам си името, много благодаря – отвърна той и продължи да лази наоколо, докато намери и последния долар. После се изправи с усилие и подаде парите на куриера. – Ето, точно са.
Отдолу се чу стържене от ролери. Лупе беше влязла във входа и стоеше там, вдигнала глава нагоре.
– В сградата не се карат ролери! – извика Пейдж. – Защо не излезеш на улицата? По-опасно е.
Куриерът взе парите и го последва в апартамента. Там най-после видя лицето на Пейдж.
– Ей..., по дяволите, човече, не съм разбрал, че си сляп.
Джонатан се навъси и се извърна.
– Остави пакета на масата и вземи другия. Готов е за изпращане. И внимателно.
– Аха. Знам си работата.
– „Аха“ не е дума – каза назидателно Пейдж и се отдалечи.
– Да, но „кретен“ е – измърмори куриерът на излизане.
Той слезе ядосано по стълбите. На входа срещна Лупе и я погледна с израз на отчаяние и съчувствие.
– Леле, какво чудовище.
– Просто е объркан.
– Познаваш ли го?
– Не – отвърна тя, като се поколеба. – Не още.

Ревюта на наши потребители за Нарисувай бъдещето

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран