Носи само колкото можеш

Колекцията от интригуващи пътеписи ще поведе читателите през четири ключови състояния на личността и духа, станали основа в живота на Джанис Холи Бут: смелост, усамотение, самонаблюдение и решимост. 

„Носи само колкото можеш” предлага 98 основни съвета и техники за откриване на вътрешна сила, увереност и истинско самопознание. 

Да избереш да пътуваш сам, не е решение, до което повечето от нас достигат естествено. Така е, понеже това означава да се изправиш очи в очи със страховете си – със страха от рискове, със страха от непознатото и най-вече със страха да останеш сам със себе си. Но след пет години пътувания сама и след много, разширяващи мирогледа приключения, Джанис Холи Бут разбира, че тази смела крачка й е позволила да открие каква е тя дълбоко в себе си, какво е най-важното в живота й и на какво наистина е способна, когато се окаже на непознато място.

Безсрамно напористата и брутално откровена, Бут се определя като „средностатистическа работеща жена, която няма голямо наследство, от което да черпи нито допълнителен доход, нито дори някакви особено добри умения за оцеляване”. В „Носи само колкото можеш” авторката стъпка по стъпка разкрива защо да оставиш всичко и всички зад себе си за няколко дни (или повече) е най-добрият начин да достигнеш до вътрешната си сила, увереност и себепознание. 

Тази книга е перфектното вдъхновение за всички, които носят в себе си желанието да поемат на път сами. Тя ще им помогне да излязат от зоната си на комфорт и да живеят живота си пълноценно. 

Съдържание: 

• Глава 1. Багаж
• Глава 2. Смелост
• Глава 3. Усамотение
• Глава 4. Самонаблюдение
• Глава 5. Решимост
• Глава 6. Носи само колкото можеш
• Благодарности
• Бележки 

Откъс от книгата

ГЛАВА 1. БАГАЖ

Ако искате да разберете какъв е потенциалът ви, ако искате да узнаете какво е наистина важно за вас..., то тогава трябва да отделите време да помислите за нещата, скрити дълбоко във вас, там, където винаги казвате истината.

ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА СЪМ ИСКАЛА, Е кон . О, не ми предлагайте съпруг, деца или бяла оградка около градината. Докато другите момичета си рисуваха завъртулки по инициалите и си представяха как ще зву чи името им, когато се омъжат и си сменят фамилията, аз рисувах коне с диви сърца, с развети гриви и бълващи огън ноздри. Баща ми окачи черна дъска в мазето и на нея рисувах историите си с коне – прекосяващи прериите стада, препускащи на свобода кобили и кончета, и еднорози. когато бях на десет години, в къщата нямаше и един квадратен сантиметър, непокрит с рисунка на кон. Тогава родителите ми вдигнаха бялото знаме и ми купиха един. Казваше се Роки – гърбав римски нос, с малки свински очички и с уши като на муле. Беше в лошо състояния и с потресаващ пърхот. Докарахме го с работния бус на баща ми, натикан вътре като стар, изтърбушен диван, взет от битпазар. Баща ми се пазари до последно и платихме всичко на всичко един долар за бедното същество и чак започнах да се чудя (разбира се, много по-късно) дали това въобще е било кон, а не някакъв зловещо объркан оборски експеримент – кръстоска на кон с крава, кръстосана с магаре и най-накрая кръстосана с ему. Но за малките момиченца е лесно да се вживеят в приказките и за мен Роки беше един от благородните жребци, които чрез рисунките ми доверчиво канех в живота си, откакто бях хванала молив в ръка.

Бях съвсем мъничко човече – цялата в кокалести колене и лакти, к льощава, обикновена, с лунички, с дълга, черна коса и очила с котешки рамки. Родителите ми си брояха стотинките, а това означаваше, че доизносвах дрехите на сестра си, често пъти не само докато ми омалееха, а направо докато се сцепят по шевовете. „Окъсели панталони“ ми беше едва ли не второто име и ми беше много по-лесно да прекарвам цялото си време в езда, изследвайки моето малко ъгълче от света, отколкото да съм сред заядливи и лоши хора. Израснах току край Ванкувър преди градът да се беше превърнал в метрополис. В онези времена там се простираха километри гори, потоци, възвишения и полета, сред които да яздиш. Татко можеше да си позволи да плати един долар за Роки, но не и още около сто за седло и дълго време яздех на голия конски гръб. До появата на Роки в живота ми бях срамежлива, тиха и отстъпчива. Но той беше толкова скаран с подчинението и прикрит, че трябваше да се науча да бъда властна и да командвам. Трябваше да се превърна в присъствие, което няма как да игнорираш. Преди да започна да яздя Роки, никога не бях ругала. Преди да започна да го яздя, през ума ми не беше и минавала мисъл за насилие. Преди Роки бях изтривалка за всеки. Да науча коня кой е шефът, тоест аз, нищо, че бях голяма колкото огризка от моливче, изискваше цялата ми решимост и отдаденост. Конят ме хвърляше при всеки удобен случай. Откриваше всеки нисък клон в нашето малко ъгълче от Британска Колумбия и се впускаше към него в бесен кариер, като буквално ме оставяше да вися на него, докато той се отдалечаваше в галоп. Преструваше се, че куца, а когато скачах от гърба му да проверя дали в копитото няма набит камък, той побягваше с навирена опашка и пръцкаше, докато търчеше към дома и кофата със зърно.

О, как само го проклинах. О, колко го обичах. Но не го обичах заради това, което беше. Обичах го заради свободата и силата, които чувствах, докато препусках през ливадите, промъквах се покрай елени и фазани, прескачах ровове и се спусках по стръмни брегове, за да нагазя в хладните засенчени потоци. На гърба на коня можех да стигна до места и да видя неща, които пеш бяха недостижими. Можех да бродя километри и километри през пустошта. От гърба на коня целият свят изглеждаше различен.