Няма оазиси в червената пустиня

Книгата на Никола Даскалов е уникална за нашата мемоаристика, тя е за разказа, който все отлагаме или не искаме да ни буди в сънищата. Този разказ го няма по учебникарските страници, за него се мълчи упорито и много се предъвква, разпилява или се появява ей така, между другото. Това е било действителност за повече от 100 000, а прецизните преброявания сочат, че повече от 300 000 са преминали през ужасите на родните концлагери.

Да, имало е такива. В България и съвсем не толкова отдавна. Ваш родственик не е ли бил там? Ако не е разказвал, накарайте го да го направи или да разкаже спомените на близък, който е бил там. Ще чуете интересни неща. Случки, от които ще ви настръхне косата.

Защо? Защо е преживяно това? С какво прегрешихме ние, българите? Откъде дойдоха тази злоба и жестокост? Липса на състрадание, милост и елементарно благородство…

Вече 25 години в училищата ни и дума не се отваря за този ужас, сякаш това не се е случвало тук, до нас. Република България е единствената страна, в която няма музей на насилието, на Държавна сигурност, на репресиите и Злото. Само тук и никъде другаде пораженията на комунизма се приемат спокойно, даже се правят опити да се представят като „достижение“ на строя със спокойствието, почивката на Черно море, с „Москвич“-а и „Запорожец“-а, с евтиното образование и здравеопазване. 
Христо Марков