Проектът Джейн Остин: Ема

С присъщия си сърдечен хумор и топлота Алегзандър Маккол Смит рисува съвременен портрет на Ема, обичаната многознайница на Джейн Остин, създавайки съвършен образец на комедия на нравите

Запознайте се с една млада жена, която мисли, че знае всичко. Обикновено минава доста време, докато опознаеш самия себе си, а за Ема Удхаус пътят към себепознанието едва започва. След като завършва следването си, Ема се връща в семейното имение в Норфолк, където иска да основе фирма за интериорен дизайн.

Скоро тя се сприятелява с Хариет Смит - наивно и бедно, но очарователно младо момиче. Хариет се превръща в истинско вдъхновение за Ема и тя се отдава на двете неща, които владее до съвършенство: да урежда живота на близки и познати съгласно собствените си представи и да сватосва несполучилите в любовта.

Младата жена върши добрите си дела със самочувствието на човек, облагодетелстван от съдбата, но й предстои да научи много неща за света и за себе си, да се запита дали е достатъчно да бъдеш красива, умна и богата, за да отсъждаш кое е добро за другите и кое - не; да разбере истината за обикновената човешка доброта, която ни помага да живеем заедно - и значението на истинската любов.

Дискретната сатира на Алегзандър Маккол Смит и старомодният уют, който той създава чрез своя неподражаем стил на писане, перфектно прилягат на героите и остроумието на Джейн Остин. Въпреки че каретите са заменени от лъскави Мини Купъри, а чашите с чай - изместени от ароматно капучино, историята на Ема си остава прелестно непреходна.

Откъс от книгата:

Стигнаха до дневната - просторна правоъгълна стая с френски прозорци, водещи към терасата. Тя беше една от любимите стаи на момичетата, и Изабела чакаше тук, преструвайки се, че прелиства небрежно някакво списание.

Въпреки постоянните си безпокойства господин Удхаус беше наблюдателен човек, и незабавно забеляза реакцията на Изабела, осветила с проблясъка си изражението ѝ. И когато видя това, сърцето му се сви; беше направил грешка, канейки Джон Найтли да фотографира Изабела, и още докато признаваше това пред себе си, осъзна и друго - че последиците от тази среща могат да бъдат сериозни и дълготрайни.

– Ще започна оттук - каза Джон. - Нося си апаратите в раницата - той се обърна към господин Удхаус. - Окей, много благодаря. Ще се видим, преди да тръгна.

За господин Удхаус беше ясно, че го отпращат, също толкова ясно му беше и че Изабела държи той да не се бави.

– Не мога ли да помогна с нещо? - попита той. - Да държа някоя лампа или нещо подобно?

Джон поклати глава.

– По-лесно е, когато на фотосесията присъстват само двама - каза той, после допълни. - Има си химия, нали разбирате. Обмен на енергия. По-интимно е.

Изабела се усмихна.

– Ще се видим по-късно, татко.

Господин Удхаус устоя на изкушението да се навърта в някой близък коридор или да наднича през прозорците, когато фотосесията продължи на открито. Заравяйки се в библиотеката си, той прекара следващия половин час, прелиствайки един брой на "Сайънтифик Американ", но в главата му остана много малко от онова, което прочете.

Беше убеден, че Джон Найтли ще направи напълно неподходящи снимки на Изабела, и че от "Кънтри лайф" ще отговорят учтиво, че за жалост не могат да поместят снимките на много млади дами, които биха заслужавали внимание, стига в списанието да разполагаха с достатъчно място.

Боеше се, че снимките ще бъдат безвкусни, например Изабела, проснала се прелъстително на капака на някоя кола или полегнала разпуснато сред куп сухи листа; снимките му по никакъв начин нямаше да успеят да предадат онези качества на благовъзпитано английско момиче, примесени с чаровна, но скромна самоувереност, които биха привлекли мъж, подходящ за неин съпруг.

Той въздъхна и остави "Сайънтифик Американ". Беше важно да имаш някаква представа от физика на елементарните частици - четеше нещо за Хигс бозона - но интелектуалните предизвикателства, предлагани от "Сайънтифик Американ", със сигурност бяха второстепенни спрямо дълга на един баща да закриля дъщеря си.