Строфи на кръвта

„Строфи на кръвта“ е преболяна книга - пореден опит на Васил Славов (след Фургоните на Адамсбърг и Тунелите на Галицин) за завръщане към пътя на забравения човек, човекът-емигрант, и към кръвта на тези преди него; завръщане към дома и към родния град, към емигрантските разпятия и стрясканията насън. Разказаното в нея е провокирано от личната история на писателя - второ поколение емигрант - и срещите му с образи и имена от близкото минало, дръзнали да потърсят път към светлата част на живота, вместо да служат на малодушието, лъжата и насилието.

„Тази книга не може да бъде едновременно четена и осмисляна. Тя не държи да бъде достъпна и се съпротивлява - пестелива в своята отдаденост. Тя те изкушава да я превземеш, но не се свени да те отблъсне, ако усети болезненото ти любопитство, тя се забавлява с твоята почуда, прехвърляйки те между романтичната, наркотична опиканост на Сиатъл и тукашния мирис на печен лук, орехи и непроветрена безнадежност...“ - Неда Антонова

„Емиграцията е странен феномен. Тялото се изнася, за да се спаси, а духът, чрез носталгията, е в непрекъснато състояние на обратна емиграция към Родината. И това състояние пази възвишената представа за родното. Това си мисля, докато чета Васил Славов, един от знаковите ни съвременни поети, които съдбата разпиля по света.“ - Недялко Славов

„Това е драматична, болезнена, написана с дълбок психологизъм творба, която няма да остави безпристрастен който и да е читател. В нея става дума за най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на битието и преди всичко за Свободата и Смисъла на човешкия живот.“ - Никола Иванов

„Неговата белетристика респектира с динамиката на изказа и внушенията, с ерудитските препратки и позовавания, с острото светоусещане за справедливост и жажда за човещина. Четох Строфи на Кръвта бавно, с наслада и с неистова обич и възмущение. Обич към ярките персонажи и пейзажи в паметта на нашето поколение; и възмущение от ударите на съдбата върху инакомислещите.“ - Димитър Христов

„Особено ценни за сюжета, реализиран с постмодернистично смесване и преплитане на мемоарно и фикционално, са писмата от семейния архив между писателите-дисиденти Георги Марков и Атанас Славов (баща на автора); справките от Службите за сигурност за поета Константин Павлов, както и преписките с известни емигранти като писателя Ванцети Василев и художника Атанас Згалевски - все документи, които биха представлявали интерес за изследователя и за историографа.“ - Борис Христов