Суицидният синдром и героите на Павел Вежинов

„Човешкото чувство, което е над интуицията и усещанията като ирационални модалности, присъщи и на животните, е силата, която залага, но и се преборва със суицидния синдром. В повeчето моменти то се подчинява на мисълта в двойката рационални модалности /мисъл – чувство/, определена от Юнг. Но има мигове, когато разкъсва подчинението, излиза самò от двойката, и това са миговете на нашето щастие, когато чувството в своето бягство от мисълта се завръща при ирационалните модалности: усещанията и инстинктите, за да направи живота ни първичен като самата природа на естеството.“  

Нагонът към живот и нагонът към смърт, силата на общението и силата да се отграничиш в търсене на себе си, желанието за новото и желанието да останеш верен на старото, стремежът към щастие и стремежът към истина, синдромът на Ерос и синдромът на Танатос – върху тези психологически катексиси Антон Баев прави първи цялостен опит за литературно-психологически прочит на белетристичното творчество на Павел Вежинов.

Студията е не просто анализ на литературни творби, колкото психологически разрез на типовете човешко поведение, на архетипните модели на психологическите реакции на съвременния човек, чийто фундамент е инстинктът към смъртта като израз на деструдото. Силата му може да се насочи навътре и тогава се стига до мазохизъм и самоубийство, или навън – като омраза и агресия. Психологическата проза на Павел Вежинов вибрира върху двата варианта и показва как суицидният синдром може да бъде отложен.

Изследването се базира на интердисциплинарния подход – достиженията на литературната наука и на модерната психология: от класическата психоанализа на Фройд, през Юнг и Адлер до Курт Голдщайн, Каръл Роджърс, Ейбрахам Маслоу и Карен Хорни – съвременници на българския писател