Аз, ваксинаторът

Живко – поет-транжор, Зоран – безделник без нито един работен ден в живота си, Бай Димчо – клошар-интелектуалец, Деспина – дама, популярна в квартала с лекото си поведение, Дарина – претенциозна красавица и Трендо – съмнителен бизнесмен… Какво ли може да сътвори подобна задруга от нелепи образи? Измамна схема, разбира се!

В разгара на ковид епидемията групичката решава да продава „вълшебен“ лечебен еликсир. А резултатът: абсурдни ситуации, поредица от неочаквани събития и много смях.

Едно последно от Торлака. Лесно е да се напише, трудно е да се осмисли. Най-безподобният писател, самобитният бард на северозападния диалект и грубоватите, но с огромни сърца герои, си отиде... за да остане. С всичките си книги, със заразителния си дух, непреклонната воля да прави всичко така, както сам реши. И му се получаваше, защото каквото пишеше, това и мислеше, каквото мислеше, това и пишеше тоя толкова неочаквано литературен пустиняк. Тепърва ще жалим по него, такива рядко се раждат.

Но нека се порадваме на последната му лудешка история, в която автентичната безогледна българска предприемчивост се вихри на воля. И която бива победена само от любовта – в често грубоватата ѝ, но толкова искрена форма, присъща на уникалните Торлашки герои. Ако той пишеше на шведски, не на специфичния си неподражаем български, Юнас Юнасон щеше му диша прахта.

Христо Блажев

Последният роман на Стоян Николов-Торлака е достойна епитафия за цялото му творчество. „Аз, ваксинаторът” разсмива, трогва, отваря очите и разголва скритото, но най-вече събужда тъга. Защото това е последната история на Стоян, а малцина писатели притежават подобен неподправен усет за човека и кривата му, недодялана, груба красота. Торлака бе изключителен точно в това – да създава образи отвъд клишетата и предразсъдъците. Добросърдечният присмех и безпощадната самоирония бяха неговите най-силни оръжия.

Силвия Недкова