Драскотини (Ерго)

„Като се събудих бях Бог.“ Стиховете в тази книга драскат като камъче в обувката на читателя. Убиват, карат го да се събуе и да продължи бос към морето. Поантите им изискват предпазен колан. Турбулентните зони са във всяка поема и ако притихнеш и добре се заслушаш, ще чуеш как раните им „капят по антрето“. Едно е ясно: Сикимич е ловец на богове. И също както боговете напускат света, който са създали, така и той незабележимо се оттегля, тронът на поета остава празен, и книгата му се завърта в ръцете ни, като вселена. “Като се събудих бях човек.“

Рене Карабаш

Драшко Сикимич ни хваща за ръката и гърлото, за да ни преведе през барут и каменни отломки, но не тези на военна Босна, а на психичното бойно поле, осеяно с останките на вътрешни конфликти. Едно от предизвикателствата в превода на тази поезия е улавянето на метафорите на меланхолията, травматизма и уязвимостта зад виртуозното използване на езика като дискурс – не само през думите, но най-вече през ритъма и междуредията.

Калина Йорданова

Поезията на Драшко Сикимич много прилича на мястото, където е създавана – прашна балканска меланхолия посред накъсания дъх на новото време. Но тази меланхолия не носи тъга, а чувството, че си у дома. С всички разностранни, разнополюсни аспекти на това усещане. Домът като място, в което копнееш неистово да се завърнеш, и от което болезнено търсиш пътища навън, защото и зрелите тревоги на настоящето, и детинското щастие на миналото, и сладката неопределеност на бъдещето те задушават еднакво. И също толкова неудържимо те привличат. Стиховете на Сикимич са наглед кратки, накъсани и бързи – като автоматични откоси, които отварят процепи в душата, през които светлината да премине и намери най-точно съответстващия ѝ мрак, който да я подчертае. Но на Балканите обикновено нищо не се движи със скоростта, видима за непривикналото външно око, а секундите понякога траят векове.

Цветозар Цаков