Имаш въпроси? Виж контакти или посети помощ

Категории
0 0.-лв. Поръчай
Обратно към всички
История на българите с поправки и добавки от самия автор
Виж откъс 2

История на българите с поправки и добавки от самия автор

Изток-Запад  / 

История на българите е книга, по която поколения българи са се възпитавали в любов към родината, наред с това тя е и основата, на която стъпва бъдещата българска историография. Трудът на чешкия професор Константин Иречек е безценно четиво за всеки, интересуващ се от българското минало.

Към пълното описание и видео

Номер на продукт:

BKBKI000571

Наличност:

На склад при доставчик Може да е при вас на: 06.12

История на българите с поправки и добавки от самия автор

Ключови характеристики

  • Корица: Твърда
  • Брой страници: 936
  • Година: 2015
  • Език: Български
  • Баркод: 9786191525508
  • ISBN: 9786191525508
  • Жанрове: История

История на българите е книга, по която поколения българи са се възпитавали в любов към родината, наред с това тя е и основата, на която стъпва бъдещата българска историография. Трудът на чешкия професор Константин Иречек е безценно четиво за всеки, интересуващ се от българското минало.

Големият труд на Иричек излиза за първи път в началото на 1876 г., едновременно на чешки и немски език.  

Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.)

Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. 

Това е първото цялостно изложение на българската история, което с пълно право може да бъде наречено научно; датата на излизане на труда поставя началото на модерната българска историография. Самият Иречек казва следното за целта на своето изследване: „Да осветли в безпристрастно и съгласно тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и могъщ народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства съвършено забравен.

Авторът ползва достоверни исторически извори и научни методи, а същевременно притежава и дарбата да увлича читателите, описвайки историческите събития с художествено майсторство. Чешкият учен се интересува от всички страни на държавния, обществения и културния живот – политика, военно дело, църква, книжнина, демографски отношения, културен живот и др. В изследването са използвани различни извори: писмени, археологически, езиковедски, устно народно творчество… Иречек отдава значимото на творчеството на българските възрожденци като историци и изследователи на нашето минало и популяризира имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Г. С. Раковски, братя Миладинови. Авторът използва и обобщава всички по-ранни изследвания, свързани с нашата история. В това първо академично издание на българската история са успешно поставени и решени редица научни проблеми. Обстойните бележки са истинска енциклопедия на изворите и историографията върху българската история до края на XIX век.

Новата българска история е тясно свързана, както с История на българите, така и с нейния автор.

 

 

 

♦  ♦  ♦

Добре известният у нас не само като историк Константин Иречек е роден през 1854 г. във Виена. През 1875 г. завършва история с докторат в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните, а след дипломирането си и преподава там. През 1879 г. заминава за София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение, а в периода 1881–1882 г. е и министър. По-късно става председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека.

Големи са заслугите на Константин Иречек за организиране на учебното дело в България, за създаването на редица културни институти и опазването на българската старина. Той е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. Вниманието му е насочено към историята на славянските народи, по-тясно към историята на българския и сръбския народ.

Константин Иречек умира на 10 януари 1918 г. във Виена.

 

 

Отъкс от книгата

Старобългарска литература

Константин (Кирил) и Методий. Старобългарски и старословенски езици. Кирилица и глаголица. Свети Седмочисленици. Цар Симеон. Богомилска книжнина. Апокрифи и гръко-източни разкази. Книжнината на Търновското царство. Евтимиева школа

От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи почнали писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на руската, сръбската и хърватската литература. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на неуморното прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил, разработен по гръцки образец. Обаче, макар филологът и да се поразява от богатството на този твърде благодарен материал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не получи печални впечатления. Тази богата литература е бедна откъм жизнено, оригинално и народно съдържание; тя дава твърде малко сведения за историята, характера и начина на живот на народа. Построена по византийски образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в строежа на езика. Освен това тя е била повечето принадлежност на едно съсловие – духовенството. Българите са имали, разбира се, богата и важна народна литература, която от тях преминала у другите славяни, преди всичко у сърби и руси. И там обаче напразно ще търсим по-значителна оригинална работа: почти всичко е заето от гръцката апокрифна литература или при гръцко посредничество от литературните съкровища на далечните араби и индийци. Изкуствената поезия била чужда за старите българи; така богато развитата българска народна поезия, доколкото е позната, не оказала никакво влияние върху цялата писменост.1

1. Начало на литературата. Най-старите произведения на духа: песни, пословици, приказки у славяните, както и у всички народи, първоначално в продължение на цели векове се предавали устно. И все пак, известни били и писмени знакове. Обаче тези чърты и рѣзы, за чиято употреба у езическите славяни свидетелства монах Храбър около 900 г., служили само за религиозни и икономически цели; книги с такива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още заменявали счетоводните книги в Маджарско (роваш), в Чехия (na vrub), в България (ръбуш)2. След приемане на християнството славявяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им били, разбира се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски списък на българските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас оттогава, е писано с кирилска азбука; до изнамерването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старославенската литература почва едва от времето на славянските апостоли Константин, или Кирил (поч. 869 г.) и Методий (поч. 885 г.).

2. Старославянски език. Езикът, на който славянските апостоли превели Светото писание, първоначално се наричал у всички славяни ѩзыкъ словѣньскъ. Що се отнася до въпроса на кое от славянските племена принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало голямо разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковнославянския език.

В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на славянските апостоли. Често се разглеждал също възгледът, според който църковнославянският език се признавал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823) го приемал като „стар, още без всеки примес сръбско-българско-македонски диалект“. Според Копитар (1822) живялото на юг от Дунава голямо словенско племе било разделено от дошлите сърбохървати на две: на български и на панонски словени; понеже Светото писание било преведено на езика на панонците, то днешните хорутански словени (виндите) са преките потом­ци на славяните, които са говорили на Кирило-Методиевия език.

 


1  Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви, манастири, читалища и в частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович (Очерк путеш., стр. 187) и от Чолаков (Български книжици, 1859, стр. 688–692); на Атонския – от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това български кодекси има в Румъния, в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките на Белград, Загреб, Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим, Англия, Франция и т.н. Най-големите сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обогатени с паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий Успенски и Норов. В последните години започна основно разучаване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни описания. Кодексите са писани повечето на пергамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка или зайча кожа. Рано също започва да се пише и на тъй употребяваната на Изток памучна хартия (на такъв материал са написани напр. грамотите на Асен II и на Константин).

2   [Български език. Гръцки чужди думи, вж. Cesty po Bulharsku passim и показалеца. За сполай-ти= ’s πολλὰ ἔτη. Даничич- Leskien, Jagić, Archiv, 4, стр. 513. Руссиадес, 2, стр. 281. Е. В. Петухов, Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской почве, ЖМНПр, 1893 апрель, стр. 298–322. Климент, Йоан Екзарх, Константин – пълна библиография и ръкописите. V. Oblak, Zur Würdigung des Altslovenischen, Archiv für slav. Philologie, XV, стр. 367: „das Altslovenische war nicht die Sprache der Slaven Pannoniens, sondern die dialektischen und ethnographischen Verhältnisse waren damals ungefahr wie heutzutage, nur reichte der Kaj-Dialect weiter nach West und Nord“. Стр. 369 über крьсть und крижь. Sprache der Tessalonicher Apostol, Sprache ihrer Heimat und Umgebung. Die ersten kirchenslavischen Übersetzungen wohl nicht pannonisch:  daför zu wenig pannonisch und zu sehr griechisch.]

 

Ревюта на наши потребители за История на българите с поправки и добавки от самия автор

* За да напишеш ревю е необходимо да си регистриран