Облачен беше тоя април, което ограничи пролетната еуфория, но пък даде повече часове за четене – да, знам, в парка с бира в ръка е по-сладко, но какво да го правиш това пусто време? Все пак важното е, че попаднах на страхотни книги, които ми позволиха да избягам далеч от тази досадна дъждовна реалност. Ето и кои отличавам за месеца:
„Булото“ на Мартин Маринов
Историческите рани още не са зараснали – и едва ли скоро това ще се случи, но Мартин Маринов умело, с внимание към болката и страданието, разказва историята за една навярно обречена още в началото си любов. Българинът, който открива жената на своя живот в една мразовита зимна вечер, и как нейната изненадваща голота го прави съпричастен на страданието на прекръстената, на новородената. Делят ги вярата, традициите, историческият момент – обединява ги оная любов, която в съвремието вече звучи като легенда. Вече я смятаме за реликва от приказките, от измислените светове, които човешкото въображение създава, защото не може да се примири с реалността. И толкова грешим.
“Марсианецът” на Анди Уеър
Време беше за следващата страхотна научна фантастика, доста месеци минаха от “Слепоглед” на Уотс и “Битие” на Брин. Смея да кажа дори, че “Марсианецът” на Анди Уеър запълва поне отчасти оная зейнала пропаст след смъртта на Артър Кларк и Майкъл Крайтън, настанявайки се удобно в жанра на уж измисленото, което звучи като съща реалност, на подробно разработена технологична правдоподобност и смайваща широта на въображението в сюжетното изграждане. Книгата е триумф на човешката амбиция за овладяване на космоса, а на всичкото отгоре е гарнирана с убийствен черен хумор, какъвто очаквам по принцип основно от фентъзи авторите.
“Кой крепи света” на Величка Настрадинова
Увеселително влакче, това са тия разкази. Нагоре, надолу, с бясна скорост, с тоя огромен, 40-годишен тунел, в който нелепи ужаси дебнат, и после лъч светлина в дъното му, огромната надежда… но не се знае дали точно там не започва следващото рязко спускане надолу. Но няма страшно – Величка Настрадинова не търси драмата и тъгата, не търси на живота тъмната страна. Обратното, тя дири щастието, успеха, победата над всичко негативно. Като приказки са тия разкази, толкова невероятни със своите разностранно надарени герои – но на такива идеали се крепи светът, на какво друго?
“Играта на Макбет” на Кристофър Голт
Силен и оригинален технотрилър, който дълбае здраво из човешката психология и механизмите ни на мислене, позициониращ се на ръба на съвременната наука и надничащ една крачка отвъд, към мощта на изкуствения интелект и моментът, в който той ще надскочи възможностите на човешкия мозък. Дори бих казал, че книгата е по-лека версия на “Слепоглед”, така че я препоръчвам на всички, които харесаха тази на Питър Уотс, както и изобщо изкушените в когнитивистиката.
“Супертъжна истинска любовна история” на Гари Щейнгарт
Гари Щейнгарт е изстрелял хората в близкото бъдеще, тикнал им е високотехнологични джаджи в ръцете, изпразнил е главите им от мозък, а душите от чувства – и ги задвижва като кукли на конци, закачени за елементарните им инстинкти да консумират, да се сношават и да си мерят рейтингите. Америка е на колене, доларът се равнява по юана, тежестта на света се е преместила на Изток, а човечеството се е изчанчило в посока, която звучи пределно реалистично. А, да – и един грозноватичък мъж се влюбва в красиво момиче. Но не се надявайте на лъскава романтика на апокалиптичен фон, по-скоро посоката е към футуристичната част на “Облакът атлас” на Дейвид Мичъл.
„История на Първата световна война“ на Базил Лидъл Харт
Определено силата на книгата е в богатата фактология – главите са разделени между военните кампании в годините между 1914 и 1918, с допълнителни подглави, фокусирани върху най-важните битки, както и нововъведения като танковете в британската армия, на които немците така и не намират противодействие, но и не може да се каже, че са използвани достатъчно ефективно. Като военен тактик, Харт отделя доста място на (многото) лошо планирани и жертва на остаряло мислене атаки, провеждани основно от съюзническа страна, както и на (малкото) сполучливи пробиви в обширните полета на позиционната война, характерни за периода. Макар и в началото Харт видимо да хвърля изцяло вината за войната върху Централните сили (далеч по-подробен и силен анализ според мен има в “Тримата императори” на Миранда Картър), по-натам се стреми да балансира отношението си и остро критикува неведнъж политиката и решенията на лидерите на Антантата.
“Принцът на тръните” на Марк Лорънс
Някогашният принц Йорг Анкрат е понастоящем професионален бездомен главорез, макар и ненавършил 15 – възраст, за която предвижда да бъде вече крал. Почти обичайната история в миналото – майка му и братчето му са убити пред очите му, баща му го мрази, отвътре му напира неудържимо желание за мъст, а политиката му налага да си наляга парцалите. Съответно момичето решава да дири сам късмета си – и се втурва в дивашки батални приключения с компания от разпасани кръволоци.
Остави коментар