Дяволина

‌Главен герой в романа е Максим Горки. Авторът го описва като велик писател, но също и като крайно противоречива личност, която спасява от сталинския терор много хора и в същото време пише пламенни просталински статии. Възниква въпросът – може ли първото да бъде оправданеие за второто.

Разказът се води от името на Дяволина – една всеотдайна жена от обкръжението на Горки, киоято е негова болногледачка, а впоследствие и негова любовница. Десетилетия наред тя се грижи за Горки, служи на него, на жените около него и на армията от гости, вечно обкръжаващи световноизвестния писател. Не без подкрепата му тя от слугиня израства до лекар.

Всички образи в книгата са действителни лица. Даже най-невероятните и поразяващи истории са истински и потапят читателя в атмосферата на кръга около Горки – писатели и поети, философи, музиканти, актьори, "специалисти по живота", доносници, палачи, авантюристи, спекуланти... Един уютен и същевременно ужасяващ свят.

♦  ♦  ♦

Писател, поет, литературен критик, преводач, Дьорд Шпиро (Будапеща, 1946) завършва специалностите унгарска-руска-сърбохърватска филология в Университета „Лоранд Йотвьош“ в Будапеща (1965-1970). Член е на унгарския ПЕН-клуб и е един от основателите на Дигиталната литературна академия. Един от най-продуктивните унгарски драматурзи. Носител на близо 20 унгарски награди за литература, между които „Атила Йожеф“ (1982), „Кошут“ (2006), „Милан Фющ“ (за романа „Плен“, 2005) и др. Автор на множество романи, най-новите от които са „Плен“ (2005), „Месии“ (2007), „Надпревара за съпруга“ (2009), „Дяволина“ (2015), „Каменната жаба“ (2017) , множество драми („Евроспорт“, „Пилешка глава“, „Шарлатанинът“ и др.), разкази и студии. Член на унгарския ПЕН Клуб. Четири от пиесите на Дьорд Шпиро са поставяни на българска сцена („Евроспорт“, „Пилешка глава“, „Без контрол“, „Прах в очите“).

(откъс)

Още не бях видяла Алексей, когато вече отвсякъде чувах, че има благословен от бога талант. Най-сетне идвал човек от народа. По-обещаващ от Достоевски, Толстой, Чехов и Мережковски, взети заедно. В негово лице народът чукал на вратата на руската литература. Какво ти на руската – на световната! В заблатената руска действителност най-сетне избухнал ХХ век! Това чувах и от аристократите, и от демократите, и от жените на фабрикантите, и от народниците, и от критиците; всички бяха щастливи, че най-сетне е дошъл този, когото са очаквали.

Първият му разказ, който прочетох, „Макар Чудра“, беше глупава, маниерна романтична приказка, това казах и на Мария Фьодоровна, на което тя отговори: нищо, ще напише и по-добри. Много години минаха, преди да взема в ръце нова творба на Горки, вярно, пиесите му се налагаше да гледам, защото вървяха в Художествения театър, където играеше моята добродетелка Мария Фьодоровна. Другата примадона, Олга Книпер, беше омотала Чехов, а моята господарка, за да не остане по-назад, се хвърли на Горки. Чехов също беше болен от туберкулоза, но вече стар, четиридесетгодишен, а Горки беше само на трийсет.

У Алексей всичко беше фалшиво – и което пишеше, и каквото казваше, и както се обличаше. Имаше гъсти рижави мустаци, косата си разделяше на път по средата и я разчесваше върху ушите. Шапка с широка периферия, високи ботуши, сив, напъхан в ботушите панталон, ушита по мярка черна гимнастьорка с висока яка, закопчаваща се диагонално отляво, кавказки кожен колан. Движеше се непривично в измисления от самия него костюм, приличаше на заможен селянин, тръгнал да се фотографира. Винаги малко се прегърбваше, когато застанеше до жена, сякаш се срамуваше, че е висок, а всъщност изобщо не беше. Имитираше покорения самец, и много самки се хващаха на въдицата му. Пушеше лула, свиваше махорка, пиеше, пееше, танцуваше и това се харесваше на дребните буржоа, на аристократите и социалдемократите, които винаги изпитваха угризение на съвестта заради така наречения народ, за който никой не знаеше какво е всъщност, но бедните със сигурност принадлежаха към него.

Във висшите кръгове много обичат да превъзнасят смотаняците от народа и ако някой от тях е по-предпазлив, играе добре ролята си и не нарушава общоприетия етикет, може десетилетия наред да живурка в наложената му роля, все едно какво се случва наоколо – световни, граждански войни или революции. Особено евреите обожават хората от народа и с Горки имаха по-голям късмет, отколкото с останалите руски пияници. Алексей наистина ги обичаше, винаги казваше, че на младини е видял добро само от евреите, от руснаците получавал шамари и ритници; никога не бях срещала подобен филосемит.

Когато го видях за първи път, той все се оглеждаше подозрително, очите му бяха присвити като цепки, затова не забелязах веднага колко са сини. Отдавна вече знаеше, че може да върти господарите на пръста си, със слугите обаче беше подозрителен, виждаше в тях врагове; слугите имаха добър нюх и усещаха намеренията му. Имаше право – народът е наистина злобен. Аз бях слугиня, значи враг. Никога не съм срещала друг, който така да ненавижда народа, от който уж произхожда и когото уж представлява. Първото ми впечатление от него беше, че се натиска, нагажда, докарва, с нокти и зъби си пробива път нагоре, гради кариера; физиономията му ми се видя нагла, връцкаше се като шантонерка, говореше глупости – и аз се влюбих в него.

Падаше си по по-стари жени, които да му помагат в кариерата, заради тях изписваше на лицето си, на месестите си устни и под издадените му като на първобитен човек вежди младежки чар и сдържана деликатност. Когато говореше с жена, гласът му идваше от по-дълбоко и бучеше подмилкващо; от това се разбираше, че тази жена му трябва. Всички жени му трябваха на тоя франт. Мина ми през главата да кажа на господарката да внимава с този лъжовен селянин, но нищо не ѝ казах – моята благодетелка беше жена с опит, цяла Москва беше в краката ѝ, имаше обожатели милионери, беше ѝ любовник самият Сава Морозов, с когото Алексей по-късно стана добър приятел. Често придружавах господарката си при него в двореца му, докато беше жива, жена му не спря да ме мрази за това. Сава във всичко беше пълна противоположност на Алексей. В него не можех да открия и следа от фалш, той беше прям човек, чиста душа, макар че също идваше от низините, каквото му беше на сърцето, това и на езика, и пред самия цар казваше открито мнението си и непрекъснато натякваше на милионерите, че са подли. Затова и не го обичаха особено. Ненавиждаше царския режим и презираше Запада; всъщност по-скоро с Чехов трябваше да общува. Плешивата му татарска глава беше тъпкана с всичко. И той като Алексей имаше невероятна памет, но мисълта му течеше по-бързо и така ломотеше, че често не успявахме да го следваме. Печеленето на пари не му беше интересно, намираше го за прекалено лесна работа, затова се занимаваше само с благотворителност, когато виждаше смисъл от нея. Поради това го и уби семейството му – дотегна им, че прахосва наследството им, към което те самите с нищо не бяха допринесли, а после, разбира се, набедиха Красин, който последен го беше посетил в Кан. Официално беше се самоубил.