Задухаха топлите ветрове, време е да започнем наново – месец март бе много силен в блога Книголандия, писах за чудесни книги и съм сигурен, че си струва да им обърнете внимание. Те са най-доброто свидетелство за това, че на българския пазар излизат и силни български автори, и най-доброто от световната литература.
„Белканто” – Ан Патчет
Сюжетът на пръв поглед клони към политически трилър. В къщата на вицепрезидента на неназована южноамериканска държава световноизвестната оперна дива Роксан Кос изнася частен концерт. Събитието е организирано в чест на японски бизнесмен, неин запален почитател. Към края на концерта нахлуват терористи – целта им е да отвлекат президента, който обаче е предпочел да гледа любимия си сапунен сериал. В създалия се хаос борците за справедливост се оказват с десетки заложници от различни националности, а къщата е обградена от полиция и военни. Бързите преговори не водят до нищо – и се започва многомесечна драма, от която Ан Патчет изковава литературен шедьовър.
„Обещанието на зората” – Ромен Гари
С много хумор и без капка ирония Гари описва своето детство – недоимъка, трудностите, местенията, борбата за насъщния. Описва как трескаво търси къде се крие точно този предопределен невероятен талант, как майка му подсигурява възможност да опита от всичко – човек не може да не се засмее на страниците, в които двамата трескаво дирят онзи изключителен псевдоним, който е първото стъпало към славата: “Почти бях стигнал до извода, че един псевдоним не стига като средство за литературно изразяване и че май ще се наложи да пиша и книги.” Гари изразява обожанието си към майка си с пределна откровеност – на някого тази жена може да се стори чалната, някои нейни постъпки – ненормални, отдадеността ѝ на бъдещето на Гари – фикс идея… но аз знам какво е саможертвата на майката… няма по-достойна постъпка на тая окаяна планета.
„Остатъкът от деня” – Казуо Ишигуро
Стивънс е свръхестествен герой – той притежава оная отдаденост на работата си, която понякога вменяваме на японците, но тайно в себе си просто не вярваме, че съществува наистина. Всеки миг той е иконом от висша класа и това не е поза, не е роля – само през репликите му откриваме следи от понякога жестоката вътрешна борба, която изисква всеки миг да е безукорен, сдържан, обран, високомерен. Той трябва да е на висотата на къщата под негова опека, да бъде съвършен във всеки детайл, наблизо във всеки момент. Джийвс от романите на П. Г. Удхаус притежава подобни черти, но той е дяволски умен и винаги готов да направлява своя господар… за негово добро. Стивън не си позволява и да си помисли, че ще изрази дори подобие на несъгласие с господаря си – вместо това е готов и в главата си да защитава всичките му решения, включително очевидно грешните, като приеми през 30-те, на които присъстват висши нацистки функционери.
„Една и съща нощ” – Христо Карастоянов
“Една и съща нощ” оживява 20-те години на XX век, пресъздава времето, духа, разкъсаната тъкан на обществото и войната по улиците, по горите, най-вече оная война за умовете и душите на хората. През трагичната участ на поета Гео Милев и неговия приятел анархиста Георги Шейтанов е обрисуван с много нега срамен епизод от историята на България. Това са годините на откритата безмилостна война между властта и разните противоборстващи групи – комунисти, анархисти, самообявили се за по-по-най патриоти от всички организации… куршуми летят във всички посоки, а братоубийствата са равни по брой на стрелбата по враговете. Атентатът в църквата “Св. Неделя” е най-гръмкото свидетелство за безумието, а ожесточението след него ще е надминато май само от саморазправите след 9 септември.
„Неграмотното момиче, което можеше да смята” – Юнас Юнасон
Юнас Юнасон е отново тук – при това с неочаквано добра втора книга. Неочаквано, защото често го има оня момент, в който си казваш: “Абе няма как да е толкова добра, колкото беше първата!”, в случая “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”, но после се зачиташ и се забавляваш безспир часове наред. Дори си мисля, че “Неграмотното момиче, което можеше да смята” вероятно ще получи още по-добър прием от читателите, но за мен лично първата ще си остане малко по-важна заради купищата исторически личности, пародирани по страниците. В настоящата книга обаче го има онова чувство, което липсваше там – има любов, при това в двойна доза, има повече и по-симпатични герои, има двама близнаци с едно име и много различни цели в живота, има… много неща има всъщност, невъзможно е да бъдат изброени.
„Рязко” – Людмил Станев
Зачетох се с очакване за нещо изключително и може би тук ми бе проблемът – “Рязко” не успя съвсем да събуди в мен оня вихър от емоции, който си спомням като усещане от “Няма такава книга”. В тези разкази като че тъгата натежава над смеха и гротескното осмиване на реалността, налице е някакво мъдро и леко тъжно примирение, че светът си върви накриво и няма как да бъде изправен – някои от историите ми напомниха на усещанията от “Посока Запад” на наскоро починалия Петър Софрониев, лека му пръст, и в тях имаше това отстранено спрямо талвега на света наблюдение, това обрисуване на животите и кротките мечтания на читави, достойни хора без амбиции за първенство и почести.
„Да се биеш Рубен Улф” – Маркъс Зюсак
“Да се биеш с Рубен Улф” е книга за братската обич и братското съперничество. Те си вървят заедно и са неизбежни – и Маркъс Зюсак е направил невъзможното: описал ги е с толкова топлота, че прочетох книгата на един дъх, а не исках да свършва. Да, първата част от трилогията – “Аутсайдерът” – беше приятна, но нищо особено, но тази втора част изведнъж скочи в дълбокото и без колебание ѝ давам 5 звезди, което по принцип запазвам само за наистина велики и общопризнати книги. Е, знам, че тази не е такава – но за мен е, така че мога да го направя и да се чувствам в мир със себе си. Тази книга ме превзе, накара ме да я чета ненаситно, погледът ми да скача напред в нетърпение да науча какво ще се случи. Да видя кой ще спечели. При все че знаех, че в битка между двама братя няма победители.
“Море на призраците” – Алън Камбъл
Камбъл описва един бавно потъващ в отрова свят – загубилите властта си магьосници и драконови ездачи, наричани унмери, са разпръснали в моретата безброй шишенца, от които неспирно изтича отровна киселина. Морското равнище постоянно се повишава, но недотам бързо, че да предизвика достатъчно тревога – вместо това кралствата си воюват помежду си, а като отделен орден са се позиционирали хаурстафите, които са победили унмерите и държат последните от тях в подчинение чрез ментални мъчения. Хаурстафите са доста прилични на бинджезъритките от “Дюн”, но умеят и да комуникират телепатично помежду си, доста силно преимущество. Отровните морета нараняват кожата на хората, но нещата са много по-сложни от това – удавените в тази “саламура” не могат вече да напускат водата, но продължават да живеят по някакъв начин, дори за няколко седмици запазват и разума си. След това обаче мозъците им се разкисват и разумът им угасва – но разпадащите им се тела продължават да бродят по дъното (постоянно в главата ми изникваше сцената от “Карибски пирати”).
„Домът на слънцата“ – Алистър Рейнълдс
Милиони години напред в бъдещето човечеството колонизира галактиката чрез линиите – клонинги, изхождащи от един прародител, които умеят да споделят спомените си, пътешестват със стотици хиляди години, събират знания и се грижат да оцеляват в една галактика, в която единствената константа е промяната: цивилизации се издигат и рухват, империи завладяват хиляди слънчеви системи, воюват помежду си, измират в гигантски катаклизми или просто изтощени угасват. Дяловеците взимат дейно участие в тези събития, без да са пряко намесени в тях – например чрез използването на древни технологии строят звездни бентове, които да сдържат заплашващи цели цивилизции свръхнови. В началото на книгата това мислене в абсурдни мащаби стряска… но се свиква.
Остави коментар