Давате ли си сметка колко много липсва публицистиката в българската журналистика? Не? Ами ето, аз ви казвам – липсва супермного! И публицистиката, и качествената есеистика. Душичката на всеки редови български читател/слушател/зрител би трябвало да копнее за тези неща, но сигурно не го прави, понеже вероятно няма и идея, че такива неща съществуват.
А-а, не съвсем – появяват се от време на време качествени текстове, внимателно написани и аргументирани, чак мед ти капе на сърцето, когато ги четеш. После някой внимателно ги събира и издава в сборник, за да им се радвате в собствената си библиотека. Такъв беше примерът с „Пропуканата България“ на Тони Николов (ИК „Хермес“) в началото на годината, сега към тенденцията можем с удоволствие да добавим „Метрополитен“ на Андрей Захариев (вземи с безплатна доставка тук).
Журналистът от БНТ, освен един от малкото редовно говорещи за книги в родните медии, е и колумнист на портал „Култура“. Затова и повечето от текстовете са написани от първо лице – онова лично говорене, което толкова ни липсва. На мен лично ми е писнало да не знам кой стои зад думите, които чета и слушам – чии са идеите, какво всъщност стои зад тях, има ли скрити помисли? С есетата на Захариев няма подобен проблем. Дори напротив – след прочитането и на последния текст спокойно ще можете да кажете, че го познавате прилично добре.
Май скокнах и аз в капана на големия град… Онзи Метрополитен, в който самият Андрей обича да се разхожда посред нощ, да опознава бавно и мистично, буквално изгубвайки се между сградите. А капанът обуславя да си мислиш, че познаваш някого само защото си го видял два-три пъти, защото си прочел няколко негови текста, возите се през ден в метрото към работа или пък си разбрал, че е дълбоко религиозен и затова изведнъж ти става крайно безинтересен.
Но пък Андрей говори наистина близко, може би съвсем близко до темите, които интересуват самия теб. И самата ритмика на седмичната колонка дава странна симбиоза между злободневните теми и поуките, които ни оставят. Любим сред текстовете сякаш ми стана „За интересното и безинтересното“, в който Захариев прави кратка дисекция на начина, по който фейсбук ни сграбчва за шиите и ни подтиква да бъдем ексхибиционисти. Както и онази работа с „познаването“ на хората, които онлайн наричаш свои „приятели“, но може би дори няма да разпознаеш на улицата.
Давам си сметка, че за колкото и широко скроени да се смятат градските хора у нас, българският метрополитен всъщност не е чак толкова голям. Затова не трябва да се изпускат някои неща. Неща като едноименния сборник на Андрей Захариев. Наистина.
Още книги от ИК „Хермес“ можете да видите тук. Вижте още от категория „История, културология и публицистика“
Остави коментар