Най-четените книги през май

Най-интересните книги от май

Май е определено месецът на книгите, отстъпва само на декември по количеството – често и качеството – на предлаганите заглавия. Използвах базара като повод както най-сетне да напиша ревюта за чакащи отдавна книги, така и да отсея най-интересните заглавия. Този път предложенията са много, като за цяло лято…

Библиотеката на Въглен връх – Скот Хокинс

Библиотеката на Въглен връх - Скот ХокинсГлавната героиня в Библиотеката на Въглен връх Карълайн е едно от дванайсетте осиновени деца на Бащата – те са библиотекари, но не точно от тоя тип, който си представяте. Бащата не е бог, но е близко до всемогъщо същество – след епична битка преди хилядолетия е спечелил правото да властва над Земята, което и прави от своята Библиотека с финес, без да се пречка на свободната воля на хората. Който не се съобразява с това, си изпаща – като американският президент Ле Мей, заповядал срещу Библиотеката да бъде изстреляна най-мощната конвенционална ракета “Титан”… тази му простъпка завършва с изтриването му от историята и заменянето му с по-сговорчивия Джими Картър. По-голям проблем за Бащата са други могъщи същества, а най-голям са… е, децата, които е осиновил, тук няма изненада, дай на деца свръхестествени сили, пък очаквай да се държат кротко и разумно.

/br>

По-добрите ангели на нашата природа – Стивън Пинкър

По-добрите ангели на нашата природа - Стивън ПинкърВ По-добрите ангели на нашата природа Стивън Пинкър пише: Нашите познавателни способности ни предразполагат към мисълта, че живеем във времена на насилие, особено когато това се подклажда и от медиите, следващи повелята: “Новините с кърви са първи.” Човешкият ум е склонен да преценява вероятността за едно събитие според лекотата, с която си припомня съответните примери, а сцените с кланета е по-вероятно да бъдат излъчени в домовете ни и да се запечатат в паметта ни, отколкото кадрите с хора, починали от старост. Колкото и малък да е процентът случаи на насилствена смърт, в абсолютни стойности броят им винаги ще е достатъчен, за да запълни вечерните новини…

 

Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел) – Юнас Юнасон

Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел) - Юнас ЮнасонНе се съмнявайте, че Андерш е убиец. В Убиеца Андерш и неговите приятели Юнасон няма да си играе да създава герой, който е набеден несправедливо и в затвора става не човек, а бабаит. Напротив, от самото начало научаваме, че Андерш си е свършил своите убийства (при доста хм… колоритни обстоятелства), но и така ги е разпределил във времето, че откарва голяма част от живота си зад решетките, което силно съдейства за неговата въпиюща инфантилност и социална непригодност. И защо става лесна жертва на Пер Першон, рецепционист в бивш публичен дом, настоящ западнал хотел, и Йохана Шеландер, случайно минаваща бивша свещенослужителка с тежки комплекси от детството си – двамата нещастници внезапно се оказват преплетени в приключение, което ги изтръгва от унинието. И им тика много пари в ръцете. Защото Убиеца Андерш е отново на свобода, решил е да не се замесва в нови бели, защото вече наистина ще си откара живота на топло, но пък няма проблем да сплашва или наранява (по възможности и двете) този или онзи недобросъвестен длъжник. И има нужда само от мениджъри. И да му се обясни разликата между ляв и десен крайник, както и че две счупвания на едната ръка не са равни на по едно на двете 🙂

 

Щъркелите и планината – Мирослав Пенков

Щъркелите и планината - Мирослав ПенковСтранджа е магично място, който е бил там, го знае. Но в Щъркелите и планината Мирослав Пенков добавя допълнителни пластове, за да го оживи като съсредоточие на балканската екзотика – смесва български, турски и гръцки обичаи, доизмисля топоси и селища, гради легенди върху съществуващите, сам създава една фиктивна реалност, в която могат да бъдат припознати отгласи от това толкова ярко културно преплитане, което е в основата на “произведащите твърде много история” Балкани, ако мога да припомня крилатата фраза на Чърчил. И присажда нещо чуждо, но не съвсем – едно момче, “американче”, което се завръща, за да търси дядо си, за да продаде наследството си, за да си оправи бакиите и да започне да трупа нови в новата си родина. Но планината си знае работата. И няма да го пусне.

 

Пътят към Литъл Дриблинг – Бил Брайсън

Пътят към Литъл Дриблинг - Бил БрайсънБрайсън обикаля Англия надлъж и нашир в Пътят към Литъл Дриблинг… и трябва да отчетем, че страната не е много по-голяма от България (малко над 130 000 кв. км), но приютява 50-милионно население. Вниманието му е насочено основно към местата, които е пропуснал, като е писал предната книга, но успява да направи и интересни засечки с какво е било някога тук и там. Като цяло наблюденията му са негативни – моравите пред къщите са изместени от паркоместа, всичко е много скъпо, безброй малки магазинчета, в които е влизал веднъж-дваж, са фалирали, а на едно място Брайсън успя да разкритикува дори един влак, че е твърде… шарен отвътре. Като сприхаво старче той обикаля и извършва масова мърморизация наред, като одобрението му печели само английската природа там, където се е запазила. В почти всеки град той съзира признаци на упадък, които често обвързва с намаляването на общинските разходи за поддръжка.

 

Приказки от крайните квартали – Шон Тан

Приказки от крайните кварталиКратки, наситени разкази има в Приказки от крайните квартали – някои са илюстрирани с големи, хубави картини, в други текстът се разпада в илюстрациите и може да се пренареди в комбинация, която читателят сам насочва. Лабиринт от възможности, които само прецизен превод – Нева Мичева, и талантлив художник – Кирил Златков, могат да пресъградят на български език. Това не е книга, която се превежда механично и се хвърля на рафта в книжарницата – точно обратното, тя се деконструира на съставните си части, които после като пъзел се пренареждат, така че както да се запази оригиналният замисъл, така и да се прозре допълнителният локален пласт, който всеки език притежава в същината си. Универсалното разбиране на понятията е в основата на правилния превод, но проникновеното предаване на чуждия текст съдържа и привнасяне на културата на преводача, одомашняване на чуждото, опитомяването му в някакъв смисъл. А защо не и обогатяване?

 

Аз още броя дните – Георги Бърдаров

Аз още броя дните - Георги Бърдаров”Хареса” ми страничната история, която Бърдаров развива в Аз още броя дните. Думата е в кавички, защото не може да изпитваш положителни чувства към фиктивни интервюта с палачи и жертви, основани на реални такива. Не може да се чувстваш добре, докато си отведен сред одимената кръчма, приютявала цяла компания по време на обсадата, и да четеш за съдбата на всеки един от тях. Бърдаров е успял да вкара автобиографична нишка в романа си точно толкова, колкото да покаже колко е личен за него. И се отдръпва, остава тези, преживели обсадата, да говорят чрез думите му. Да говорят и от името на мъртвите. В това е мощта на този роман – той е за мъртвите, макар част от тях да са продължили привидното си съществуване и след идването на мира. България и българите сме на един хвърлей разстояние – и все пак цяла пропаст ни дели от народ, който носи в спомена си тая скорошна война, това безогледно изтребление, това преобразяване на хора в чудовища.

 

Ами ако. България на три морета – Христо Раянов

Ами ако. България на три моретаРядко се задяваме с историята си, нещо, което често срещам в преводни книги и е безотказно забавно. И чест прави на “Софтпрес”, че са дали шанс на млад автор като Христо Раянов да се пробва в това поле, което обикновено е запазено за големи имена като Стефан Цанев (не го казвам наслуки, негов е предговорът на книгата). А като добавим и карикатури от Христо Комарницки, едно от най-острите жила срещу всяка самозабравила се власт (у нас други не познаваме, де). сборникът Ами ако. България на три морета става повече от обещаващ. Преди две години четох сборника на Христо Трудният начин, който даваше ясна заявка, че ще го бъде. Е, Ами ако доказва това, макар че все пак трябва да се има предвид ясната жанрова ограниченост, която му налага задачата. И все пак историческите фантазии имат нужда от нещо много важно, за да не се превърнат в абсурди – ерудиция, при това далеч не само във фактологичната обосновка, но и в кръстосването на идеи от различни области, за да се получи забавна сплав. Е, Раянов е от знаещите млади хора и затова може спокойно да прави например и литературни, и спортни пародии, две крайности, които рядко се отдават на един и същ човек добре.

 

Призраци в моята глава – Пол Трембли

Ами ако. България на три моретаПризраци в моята глава се плъзга по бръснача между нова трактовка на класическия сюжет на Заклинателят (умишлено повтаряне на сцени от него) и трилър с постоянни обрати и насочване на подозрезнията в нови посоки. Ретроспективното разказване на историята позволява постепенно да се разкрива какво се е случило, да се нахвърлят нови щрихи, да се преосмислят вече случили се събития в светлината на нови разкрития, да се провокира читателят да се лута между привидно несъвместими обяснения. И сред този гъвкав сюжет Трембли вмъква интерлюдии с веща кино-критика не само на фиктивния сериал за съдбата на семейство Барет, но и на целия хорър жанр, неговите корени, разклонения, влиянието върху модерната култура. Тези интерлюдии въвеждат другият глас на Мери – тази от бъдещето, която е преживяла кошмара, оцеляла е, сложила си е ново име и продължила напред.

 

В сянката на меча – Том Холанд

В сянката на мечаВ Сянката на меча Том Холанд пише: „Разбира се, никоя империя не може да бъде изградена в пълна тишина, но главното, което чуваме днес за основаването на халифата, са просто празни приказки; истории, разказвани векове по-късно и означаващи ако не нищо, то поне много малко. Гласовете на арабските воини, разчленили древните Персийска и Римска империи, на техните синове и внуци – да не говорим за тези на дъщерите и внучките им – били заглушени напълно и завинаги. Не са оцелели нито писма, нито речи, нито дневници, ако изобщо са били писани; нито една следа за това какво може да са мислели, чувствали или в какво може да са вярвали онези, които реално са живели по времето, когато е бил основан халифатът.“

 

Метро 2035 – Дмитрий Глуховски

МетроАртьом е сам, загубил е всичко в Метро 2035. Тук някъде Глуховски милостиво му подава надеждичката – странен старец на име Омир му казва, че знае за един човек, радист, който бил чул радиопредаване отвън. И че при комунистите от Червената линия се били появили едни хора, които май не били от московското метро… но и те, и всеки, който имал досег с тях, изчезнали. Колко му е нужно на Артьом, за да се втурне към тая крехка светлинка в мрака? И се започва нова одисея, която преобръща изцяло първите две книги… само това ще ви кажа, преобръща всичко, и колкото и много да знаехме, истината е поместена точно в тази трета част. Има война, има битки между комунисти и нацисти, има излизания на повърхността, има открития, немислими досега. Има радост, има отчаяние. Артьом е и роб, и господар, той се въздига до небесата и се срива в калта като герой от старогръцки мит – но в сърцето му не умира тая отчаяна надежда, че метрото не е целият останал свят.