Последните два месеца от лятото са мързелива работа – и откъм издавани заглавия, и от желание да пишем за тях, затова ги обединяваме в едно, пък много по-редовни ще бъдем в задаваща се прекрасна книжна есен:
Съдържание:
Кралицата на Юга – Артуро Перес Реверте
“Телефонът звънна и тя разбра, че ще я убият”. Първо изречение като никое друго има Кралицата на Юга. И се започва едно бягство, което не спира през цялата книга, колкото и да се променят позицията и възможностите на Тереса в нейното протежение. В началото тя е приятелка на чаровен пилот-наркотрафикант, чийто самолет е направен на решето от недоволния му работодател, прозрял, че го мамят. Тереса знае, че щом телефонът е звъннал, значи любимият ѝ Гуеро е мъртъв и тя е следващата набелязана жертва, неумолимата логика на мексиканската наркодействителност го изисква (прочетете задължително Пир в бърлогата на Хуан Пабло Вилялобос). Тя се втурва да бяга. Не стига далеч, откриват я, но пред лицето на смъртта открива, че спасение има. И отлита далеч отвъд океана, където да започне начисто.
Кръгът – Дейв Егърс
Кръгът е от романите, които всеки запален по технологиите човек трябва да прочете (включвам себе си в това число), защото е прекрасно написано алармиращо предупреждение. Дейв Егърс използва най-фините оръжия на литературата – иронията и сарказма, но ги инкорпорира в сериозни и вдъхновени диалози, в действителност, която видимо е чудесна, забавна и мечтана през цялата човешка история. Разбира се, за нуждите на автора, също както в романите на Айн Ранд, се налага известно оплоскостяване на героите, те са съсредоточени и устремени само в своите кариери и комуникации, нямат пълния набор човешки качества – например съмнение и бунтовност. Но точно тези герои могат да бъдат представителни за една социална класа, която има голямо значение за света – тази от Силициевата долина. Бих препоръчвал да прочетете биографията на Елън Мъск, която излезе наскоро, за да видите точно такъв тип човек – безспорен гений и също толкова безспорен социопат.
Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат – Ишбел Бий
Главен герой в Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат е Джон Лъвхарт, макар наглед в центъра да са момиченцето Мирър и нейният сменящ формата си защитник – полицаят Голиат. Лъвхарт е психопат без съмнение, но със злодейски чар, който прозира дори когато извършва непровокирано наглед насилие. В своите палта, обсипани със сърца, той се появява из романа и налага волята си – дори наглед над него да тегне властта на мистър Фингърс, неговия демоничен осиновител, Лъвхарт е самостоен побъркан елемент в една побъркана вселена. Не ми се иска да ви разкривам излишно от сюжета, на задната корица е казано достатъчно. Фингърс иска власт и вечен живот, Мирър е ключът към тях, а Лъвхарт трябва да му я доведе. Но нещата далеч не са толкова прости – Мирър не е просто момиченце, в миналото ѝ се крие тайната на побъркания ѝ дядо и един огромен часовник, а едни други тиктакащи механизми командват животите на чудовища в човешки облик.
Досиетата на Боб – Чарлс Строс
Добре дошли в Пералнята от Досиетата на Боб – бюрократичен ад, сред който неуморно се трудят умни мъже и жени, които защитават планетата от пробиви в тъканта на вселената и призоваването на демони от други измерения, чиято реалност хорър авторите интуитивно са налучкали (основно Строс отдава почит на Лъвкрафт). Светът не подозира, че всеки миг някой гениален математик може да призове кошмарно създание, което да се развихри, а някъде там, в други измерения, се реят и такива абсурдни богоподобни създания, че човечеството би било обречено в миг.
Две луни – Елена Павлова
Ако трябваше да се спретне едно “Best of Елена Павлова”, Две луни щеше да е доста по-голям и в няколко тома, но повече от публикуваните разкази щяха да запазят мястото си. “Две луни” е събирателно за добра жанрова литература, като съчетава както почит към традициите и създаване на guilty pleasure с умело разиграни жанрови клишета, така и смело разчупване на шаблона и навлизане в непознати територии. Още от времената, като бродех из нейните Мъртви звезди (под псевдонима Върджил Дриймънд), си бях фен на писателката, а след като в последните години работихме заедно по куп страхотни книги (Слепоглед, Момчешки живот, Водосрез, Границата и още, и още), съм фен на професионалистката Елена Павлова, която диша и живее за жанровата литература и прилежащите към нея бирено-метълски емоции.
Небостъргач – Джеймс Г. Балард
Небостъргач е далеч от нова книга – излязла е през далечната 1975 г. (лесно ще установите това по липсата на интернет и джиесеми, в коридорите дори има монетни телефони), но интересът към нея възроди скорошната екранизация, която, за съжаление, подмина българските киносалони, но ще видим на предстоящия фестивал “CineLibri”. Посланието, което носи, обаче е еднозначно и актуално – всеки социум, който се затваря в себе си, е обречен да претърпи негативна трансформация, да деволюира назад до племенното начало и да събуди древните инстинкти във всеки от представителите си. И дори да си подбрал материално обезпечени жители на съвременната цивилизация, купили прескъпи апартаменти в огромна сграда, създадена специално за задоволява техните нужди, то не може да очакваш възцаряване на рай и повсевместно отдаване на насладата и забавленията. Точно обратното, тъмните кътчета в подсъзнанието се размърдват – и стъпка по стъпка, спор след спор, напрежението ескалира от дребни пререкания към сериозни спречквания. Предстои война.
Корените на омразата – Ориана Фалачи
Силата на Корените на омразата е в политическите интервюта по следващите страници – вижте само с кои са: Ясер Арафат, Фарук Кадуми, Жорж Хабаш, Рашида Абедо, Хюсеин, крал на Йордания (две интервюта от 1970 и 1974, коренно различни едно от друго в синхрон с обстоятелствата), Голда Меир, Ахмед Заки Ямани, Кадафи, Шарон… и сред тях прекрасни материали за войната между израелците и палестинците, в които Фалачи не заема позиция, а безпристранно описва усещането за абсолютна правота и от двете страни, която цари в този сблъсък. Статията за трагедията в Мюнхен през 1972 г. е смазваща, но не по-малко въздействащи са репортажите от страданията на обикновените палестински бежанци, натирени в околните държави и от които се раждат децата, поемащи борбата срещу Израел – а сред изброените горе имена са техните водачи, които избират различни тактики, някои от които са си чист тероризъм. Цяла една част е отделена на операция “Пустинна буря” и различните ѝ лица – от тактическа, военна, човешка гледна точка. От тази на американците и тази на кувейтците и иракчаните. Има какво да се прочете тук.
Арена на боговете – Мат Съдейн
Арена на боговете е смес между стиймпънк, космическа опера, приключенска фантастика… и сатира на всички тези неща, съчетана с философски вдълбочавания и мисловни експерименти. Отгласи от куп книги съжителстват по тия страници, а игрите на фантазията на Съдейн се разпростират от абсурдно мащабни космически битки до живот във вътрешността на червей и цивилизация, развиваща се в пълна тишина в съседство с гневно чудовище с размерите на свръхгигант, което мрази шума. И това са само малка част от историите, които авторът разгръща покрай Фабригас и неговото отчаяно желание за малко спокойствие. Предизвикателство. Точно това е тая книга. Ваша воля е дали ще посмеете да го приемете, нямам понятие доколко ще ви понесе и дали ще ви хареса или ще ви обърка тотално.
Хроника на една предизвестена смърт – Габриел Гарсия Маркес
Толкова наситен е светът, който описва Маркес в Хроника на една предизвестена смърт, толкова цветен – пестеливо, с няколко думи той ни вмъква в живота на човек след човек, всеки от които знае, че един техен съгражданин ще бъде убит, но и всеки от които си носи своята тегоба. Никой не предупреждава Сантяго Насар, всеки е сигурен, че някой друг е свършил това, че животът ще продължи, както е бил досега. Убийците се разхождат с ножовете си, търсят отчаяно някой да ги спре, криейки това зад самохвалство и самоувереност. Няколко възела има в историята, където една дума, един жест, дребно различно движение може да предотврати кръвопролитието – но то си е там, в първото изречение, то си е там, наблизо, в последното изречение.
Granta: Градът
Накратко ще се спра на текстовете, които най-силно ме впечатлиха и заради които толкова харесах тоя седми брой на списанието за нова литература Гранта. “Градове за хората” на Ян Гел е прекрасен увод към очевидно впечатляваща книга, предефинираща градското пространство като място за социални дейности, отдих и забавление, а не угоден на автомобилния трафик конгломерат от шосета и паркинги. Рана Дасгупта, автор на изключителния сборник Токио: отменен и романа Соло, с най-силния текст в сборника (откъс от романа му Капитал) – документално-художествен разказ за Индия, сблъсъка на богаташите и обикновените хора по пътищата, повсевместната корупция и символите на просперитета, безропотно обожествявани от доскорошните (или не?) кастови крепостници. “Зеленината на дъждовния бог – тъмна като страст” на Кевин Бари е колоритна история за малко самобитно градче, което надменно гледа към Дъблин, забавлявах се с видимия паралел между Пловдив и София. Стефан Русинов се вписва плавно в тази компания с “Хвърчащи хартийки”, вдъхновен пътепис за Китай и неговата влудяваща многолюдност. “Вътрешен град” на Лорън Бюкс запраща в Южна Африка, в която разделението още го има и едва ли ще отмре. Изключителната Нева Мичева внася своя дял ерудиция и емоция с “Деефе”, разказ за Роберто Боланьо, но и други писатели, за градове, преводачатество, за номадство от висш книжен порядък.
Остави коментар