Средата на юли е добър момент да направим равносметка на предния месец, както и да се подготвим книжно за идващия август, любимия отпускарски период.
Карл Хайасън развива страшно забавна история, започнала с плуваща, наръфана от акулите ръка, мине се през борба за наследство, откриване на мащабни измами на американската здравна каса, строителни недомислици по тропически острови… всичко това поднесено с много хумор и симпатия към Янси, който трябва да понесе бой и куп проблеми, че и няколко срещи със смъртта, преди да разкрие какво се случва. През това време успява да влуди новия си съсед, а и открива, че когато си има работа с луда жена, нечия къща задължително ще да изгори.
Първите петнайсет живота на Хари Август – Клер Норт
В основата на книгата лежи прераждането в едно и също тяло, на едно и също място, в един и същ момент. Хари Август е от малцината жители на планетата, които по неведоми причини са вплетени в този постоянен кръговрат, и след всяка своя смърт има възможност да започне отначало, като някъде около третата-четвъртата си година си спомня всичко, което е преживял досега. Което го поставя в интересна позиция да може да променя събитията, но бързо открива, че твърде малко неща зависят от това. Първите му животи са объркващи, един завършва в лудница и със самоубийство, друг в напразно преследване на религиозните миражи, но в крайна сметка Хари открива съществуването на клуб “Кронос” – рехаво сдружение на хора като него, които си помагат през вековете, забавляват се, осигуряват възможност за прехвърляне на съобщения през вековете. Точно така на поредния си смъртен одър той научава, че светът е поел в погрешна посока, някой се намесва грубо в естествения ход на събитията, и че трябва да се направи нещо.
Чудото в Поскокова Драга – Анте Томич
В „Чудото…” е описана колоритната самобитност на едно семейство с баща с фиксация по качамака, и неговите четирима синове, кой от кой по-голяма скица. Фамилията живее в пущинака, далеч от цивилизацията, а опитът на двама инспектори да ги накарат да си платят тока завършва с пленяването им за дълъг период. Разбира се, че няма да плащат, кой плаща в тая държава?! Идилията, гарнирана с огромен военен арсенал и твърди консервативни привички, е разрушена, когато единият син решава да си дири булка, като целта му е да открие своя стара войнишка любов.
Призрачно – Чък Паланюк
Група мераклии за писателска слава са събрани на едно място, изолирани от света за три месеца. Той, светът, е на една дебела стена разстояние, но също може и да е на хиляди километри, като че сте на остров в Тихия океан, където най-близкото човешко същество се намира в Международната космическа станция, прелитаща на някакви си 360 км. отгоре. Всеки от събраните носи чудато прозвище, податка за миналото му, и има за задача да напише своя шедьовър, с който да се прочуе, аналогия с една друга среща на велики писатели, за която трябва да сте чували. Но още в началото нещата тръгват наопаки. В блестяща сатира на реалити предаванията Паланюк показва героите си без маски и грим: всички те искат само слава и пари. Веднага започват да планират как да „драматизират” престоя си – унищожават наличната храна, самоосакатяват се, градят измислени и кървави истории за насилие и жестокости. Скоро и смъртта не закъснява да ги посети в извратен вариант на „Десет малки негърчета” на Агата Кристи.
Тия разкази имат много малко общо с абсурдността на Параграф 22, но се родеят, както вече споменах, с някои на Ромен Гари, основно от автобиографичния му роман Обещанието на зората. Тук самолетите понякога са приземени, но хората не са никога. Смъртта е винаги наблизо, но дори и когато надеждата е изчезнала, от облаците може да се чуе мечтаният грохот на двигател. Роалд Дал представя и романтиката, и болката – и тази от загубата на приятел, и тази от жертвите на земята. Показва летците, които приключенстват не само във въздуха, но и докато обикалят бардаците. Но най-вече доминира самотата – защото всеки човек в самолета си е самотен, а всеки, който го чака, гледайки с болка към звездите, дваж повече. Тия разкази предават емоцията на липсата толкова нежно, почти като нещо нормално я обрисува – защото човек е самотен много повече, отколкото кратките мигове, когато е споделен и споделящ.
Остави коментар